Дафи изпитваше неподправен ужас и й личеше. Набра номера по памет и веднага я свързаха. Двамата разговаряха почти пет минути. По средата на разговора Дафи погледна Болд и отрицателно поклати глава — Клемънтс ги съветваше да не нарушават условията, поставени от престъпника. Затвори телефона и рече:
— Той е убеден, ме Колфийлд ще изпълни заплахите си. Но все пак ти решаваш.
Почувства потребност да каже нещо жлъчно и саркастично, но се въздържа. Направи всичко, което бе по силите му, за да обуздае страховете си.
През следващите няколко часа часовникът сякаш забави своя ход, Болд все не можеше да повярва, че той отмерва същите часове и минутки, които управляват живота му. Едните сякаш нямаха нищо общо с другите. Молеше се телефонът му да не иззвъни, но в същото време в главата му отекваше непрестанният звън на телефоните около него. Никога преди не бе обръщал внимание на това. На този етаж като че ли нямаше нито секунда спокойствие и тишина. Непрекъснато някой говореше, звъняха телефони, затваряха се врати, хора крещяха, упрекваха се един друг, псуваха. Идеше му да се разкрещи и да ги накара да млъкнат. При всяко иззвъняване на телефон си мислеше, че е настъпил краят на нечий живот. И в много от случаите имаше право, макар смъртта на тези хора да нямаше нищо общо с Хари Колфийлд. Работата в отдел „Убийства“ продължаваше и без Лу Болд. Тийнейджъри, любовници, удавници… всички те трябваше да бъдат разследвани. Отрядът на Паскуини бе затънал до шия в работа по цял куп нови случаи.
Но единствената черна дупка в целия отдел принадлежеше само на Лу Болд. А факсът, който лежеше на бюрото му, беше като предупреждение за онова, което го очаква зад следващия завой — само че Лу Болд нямаше никакво желание да стигне дотам. В мислите си се връщаше назад във времето, макар да си даваше ясна сметка, че това е толкова безсмислено, колкото и да се опитваш с плуване да избягаш от водопад.
В шест часа и няколко минути Оуен Адлър предприе второто тайно изземане от търговската мрежа на всички шоколадови блокчета и десертчета — скъпа и бавна операция, която можеше да се окаже безнадеждно закъсняла. Болд съзнаваше, че до този момент Колфийлд бе изпращал заплашителните си факсове едва след като се бе убеждавал, че натровеният продукт е попаднал в ръцете на някой невинен купувач. Болд си го представи как стои наблизо и наблюдава, как периодично оглежда рафтовете, за да провери дали някой е грабнал наградата.
Ла Моя донесе на Болд малко китайска храна, преди да излезе за нощното си дежурство около банкоматите. Предложи я и на двамата — на Дафи и Болд, но никой не се докосна до нея. Болд не бе ял през целия ден — ден, проточил се безкрайно дълъг и изнурителен.
Когато телефонът все пък започна да звъни, Болд заговори с кратки и накъсани изречения, подготвен за най-лошото — още случаи на болни от холера, още хора, които се борят за живота си. Говореше грубо, затваряше бързо и му бе трудно, ако не и невъзможно, да свърши някаква работа.
„Но вие не пожелахте да я чуете, нали? Сега ще ви се прииска да го бяхте направили.“
Безброй пъти се върна към разговора си с Адлър, припомни си усилията, които бе положил, за да го убеди да не изтегля продуктите си от търговската мрежа. Въпреки че доктор Ричард Клемънтс бе подкрепил решението му, в този миг Болд бе убеден, че е допуснал непростима грешка.
Подготвил се бе психически за всякакви нещастия — но не и за това, което се случи. Той механично отбеляза часа на обаждането — деветнадесет часът и двадесет и две минути. Пак по навик провери оръжието си, увери се, че е взел значката си и ключовете от колата.
Диспечерът, дежурен на телефон 911, го бе информирал, че две момчета са мъртви и че все още се намират в къщичката си, построена в короната на високо дърво. Този път не беше холера. Никакви спешни отделения и реанимации. И без заключението на патологоанатома, без лабораторни изследвания и консултации със специалист, Болд знаеше какво е било оръдието на престъплението и кое е причинило смъртта.
Шоколадово десертче. И стрихнин.
Двадесет и шест
Телата бяха открити в Уеджууд в къщичка в короната на едно дърво в задния двор на къщата на Северозападна осемдесет и втора улица, номер три хиляди и сто. Изпадналата в истерия майка обяснила на диспечера на телефон 911, че момчетата не отговорили, когато ги повикала да се приберат у дома.
— Те просто си седят там горе — ридаела по телефона. — Просто си седят.