Болд си припомни зърнестото изображение на Колфийлд, заснето от камерите във „Фуудланд“. Спомни си, че според касовите разпечатки, Колфийлд бе закупил три шоколадчета и някакъв сладолед. Спомни си още усърдието, с което бе убеждавал Адлър да не изтегля продуктите на компанията от търговската мрежа.
Извини се на момчетата. Улови се, че трие очите си с ръкав, забеляза униформената полицайка, която го наблюдаваше и очевидно се чудеше какво прави.
— Махай се оттук! — изкрещя й Болд.
Тя побърза да се подчини, преди да е имал възможност да я спре, преди да е успял да й се извини.
Болд се зачуди какво става с него. Обърна се към двете невръстни жертви и се запита какво става с детските души, отправили се към отвъдното.
Двадесет и седем
— Ще те чакам на стълбите, които водят към къщата за гости в парка. Никакви светлини. Ще се видим там.
Връзката се разпадна. Дафи затвори телефона и погледна часовника. Дванадесет през нощта. Оуен бе поел риска да й телефонира. Този факт сам по себе си бе красноречиво доказателство за състоянието му, а страхът, който се долавяше в гласа му, й каза повече, отколкото би искала да знае. Тя скочи от стола, бързо закопча дънките си и заряза документа, върху който работеше. Това бе писмената декларация, с която изискваше банковите извлечения за „Ню Лийф“ и която двамата със Страйкър бяха обсъдили в най-големи подробности по телефона. За да отбележи мястото, до което бе стигнала, Дафи насочи писеца на молива към последната фраза. Труден за проследяване.
Излезе от къщата, внимателно включи алармената система, заключи и бързо се упъти към колата си.
Обезумяла от притеснения заради странните нотки, които бе доловила в гласа на Оуен, тя заобиколи езерото, прекоси моста Фримънт, насочи се по Лиъри и Маркет към Шилшол Марина, влезе в парка, пое по криволичещите алеи, докато най-накрая стигна до поляната за пикник вляво от алеята. Паркира колата в сенките и едва когато излезе навън и се потопи в мрака, си даде сметка, че е съвсем сама. Огледа се за миг, за да се ориентира, позволи си кратък миг на страх — дърветата около нея тънеха в тъмнина, а до имението имаше още доста път. Мисълта, че има пистолет, не й донесе кой знае какво успокоение. Никога не бе възприемала оръжието като решение на даден проблем. Ако имаше избор, щеше да предпочете да влезе през парадния вход на имението на Адлър. Но Адлър не можеше да си позволи да бъде забелязан с представител на полицията — заплахите бяха безпрекословни в това отношение — и тя се почувства задължена да се промъкне през задния вход… точно както я бе помолил. Освен това трябваше да го направи така, че да не бъде забелязана от никого.
Двамата с Оуен няколко пъти бяха излизали на дълги разходки през гората и се бяха спускали до същата тази поляна за пикник, а и още по-надолу към пътя и към жилищните блокове, които се извисяваха като нежелани наематели на самия бряг в близост до пристанището. Дафи никога не се бе разхождала по тъмно — не и сама — никога не се бе изкачвала по стръмните стълби, които водеха към имението. Само бе слизала по тях.
На връзката с ключовете й бе привързан и силен прожектор под формата на химикал и въпреки изричните заповеди на Оуен да избягва светлините, тя се почувства изкушена да го включи. Винаги носеше малка дамска чанта със себе си — заради оръжието и картата. Чантата й обикновено висеше преметната през рамо. Тази вечер обаче я носеше закрепена за колана на джинсите си.
Тези стълби — най-стръмните в целия парк — не бяха поддържани, откакто градската паркова управа бе отказала да изпълнява тези си задължения преди няколко години. Като причина управниците бяха посочили бюджетните ограничения, но всъщност бяха вбесени от Адлър, който бе оспорил правото на минаване през собствеността му. Оуен от своя страна твърдеше, че стълбището е било затворено, след като двете страни са успели да се споразумеят извън съда. В резултат на това споразумение и липсата на каквато и да било поддръжка, невероятно стръмните, опасни и изронени стъпала бяха обгърнати от всевъзможни увивни растения и храсталаци. На някои от най-коварните и стръмни участъци стълбите бяха оградени от ръждясал парапет, който обаче не изглеждаше особено надежден.
Дафи се приближи и започна трудното изкачване. Беше по-светло, отколкото бе очаквала. Напредваше бавно, често спираше, за да си поеме дъх и да укроти бесния ритъм на сърцето си. На половината на пътя й се прииска да се бе опитала да промени мястото на срещата.