Когато спря да си почине за трети път, първо почувства, а след това и чу някакво движение навътре в гората. Силно разтревожена, Дафи изведнъж осъзна, че не е сама.
— Ало? — импулсивно извика тя, а после се наруга наум заради непредпазливостта си. Независимо от всички подозрения, които изпитваше от две седмици насам, тя все още не можеше да започне да разсъждава като жертва. Винаги е била ченге и никога жертва. Няколко секунди по-късно започна да се изкачва отново, осъзнала, че неподвижният обект представлява по-лесна мишена. Хрумна й, че слизането по обратния път ще е много по-бързо от изкачването, но шумът, който бе доловила, идваше отдолу и малко вляво — човекът очевидно се движеше по същото стълбище и като че ли не беше много далеч от нея.
Дафи продължи да се изкачва безшумно, наострила слух. Опитваше се да убеди сама себе си, че шумът може да е предизвикан от елен, куче, че дори и катеричка. После рязко спря и го чу отново — само че този път беше над нея и малко вдясно и идваше от посока почти противоположна на предишната.
Колкото и да не й се искаше да го приеме, Дафи си даде сметка, че по всяка вероятност става дума не за животно, а за човек, и той, или тя, знае, че Дафи се изкачва по стълбите.
Психологът у нея осъзна, че страхът може да бъде победен само чрез приемане на реалността такава, каквато е. Да се противопоставиш на страха означаваше да се поддадеш на параноята и ужаса — а тя бе изпитала това през последните няколко седмици. Постара се да изпъди всички мисли от съзнанието си, позволи на страха да се загнезди в гърдите й. Нямаше избор — трябваше да продължи нагоре. Изпита желание да се разкрещи, но вместо това, събрала цялата си енергия, се затича нагоре по стъпалата. Тичайки, отвори чантата си, извади пистолета и докосна с пръст предпазителя, за да се убеди, че е спуснат. За нея оръжието беше средство за защита. А защо не и средство за сплашване на врага!
Скоро нормализира дишането си и плавно се понесе по спираловидното стълбище. Очите й, вече напълно привикнали с тъмнината, оглеждаха района за шубрак, в който да се скрие при необходимост, защото щеше да е повече от глупаво да заведе евентуалния преследвач до къщата за гости на Оуен. Не знаеше кой се промъква зад нея, но смяташе, че възможностите са три: репортер — и това й се струваше най-вероятно; човекът, който я следеше от известно време насам; и третата възможност бе Хари Колфийлд. Изведнъж осъзна, че е твърде вероятно именно Хари Колфийлд да я е следил и наблюдавал през цялото това време и тази догадка я зареди с нова енергия.
Стъпи на едно прогнило стъпало, кракът й хлътна в дупката и тя рухна по очи. Намираше се на сравнително равна площадка. Ослуша се, долови стъпките на преследвача съвсем близо зад нея и се шмугна в храсталаците. Беше съвсем близо до върха, оставаха й още само четиридесетина метра, но теренът беше изключително стръмен, а стълбището се промъкваше между една V-образна скала и предлагаше единствения път към върха.
Дафи се скри зад един кедър, внимателно измъкна ключовете от джоба си, като насочи цялото си внимание към закрепеното към тях фенерче.
Преследвачът й напредваше нагоре по стълбите и сега се намираше само на двадесетина метра от нея. Дафи си представи района, който бе прекосила току-що, вдиша дълбоко няколко пъти, за да успокои нервите си, и се зае внимателно да обмисли бъдещите си ходове.
В следващия миг долови нечие накъсано дишане и забързани стъпки. После настъпи абсолютна тишина. Чуваше единствено кръвта, която шумеше в ушите й. Ръцете й се разтрепериха, самоувереността започна да я напуска. Тя отново позволи на страха да изпълни гърдите й, почувства демоничното му присъствие и ръцете й се успокоиха.
Колко близо до нея беше той?
Мисълта още не бе изчезнала от главата й, когато само на няколко метра от нея се появи заплашителен мъжки силует, който продължи да се прокрадва крадешком нагоре по стълбището. Той също изглеждаше нащрек — даваше си сметка, че я бе изгубил.
Тя рязко се изправи и с невероятна сила и бързина го изрита в коляното, заби дясното си рамо в гърдите му и го събори върху мръсната площадка. Без да губи нито миг, Дафи високо и авторитетно изрецитира думите, които се казваха в подобни ситуации:
— Полиция! Въоръжена съм! Не мърдай! — Запали фенерчето и нарочи светлината към него.
Той лежеше по очи. В ръцете си не държеше оръжие, а стискаше удареното си коляно. Заради нея бавно разтвори ръце и заприлича на птица, която разперва криле след сън.