След няколко минути се умълчаха, опиянени от сигурността и спокойствието, което изпитваха, когато бяха заедно. Малко по-късно се откъснаха един от друг и Дафи неловко промърмори:
— Не ме повика за това.
— Но е приятно — призна той.
— Какво има?
— Той ми се обади. — Съобщи го толкова делово и спокойно, че Дафи в първия момент не схвана смисъла. Вгледа се в лицето му на слабата светлина, която идваше от къщата и проникваше през големия прозорец. — Не бях сигурен как да постъпя.
— Обадил ти се? — Макар да бе чула думите му съвсем ясно, професионалистът в нея се опита да спечели малко време, да анализира случилото се. Да го вмести в някой познат модел.
— Вдигнах телефона, след като иззвъня, но никой не се обади. При нормални обстоятелства щях да затворя — щях да реша, че някой е набрал грешен номер, че си правят шега с мен, или пък, че е някое приятелче на Корки, което е твърде срамежливо, за да заговори. Този път обаче не затворих. Знаех, че е той. Не ме питай как и откъде.
Тя внимателно се вгледа в лицето му, опитвайки се да прецени състоянието на духа му. Колко далеч би могла да стигне? Той изглеждаше разтърсен от случилото се, но нищо повече. Сега беше шансът й да чуе истината. Умът му не беше достатъчно бърз, паметта — не толкова бистра. Разкрасяване на истината, пропуски. Непрекъснато се сблъскваше с подобни неща при всички свидетели.
Адлър продължи.
— Аз съм, рече ми той. Факсовете. А аз не можах да отвърна нищо. Замръзнах от изненада. Участвал съм в десетки, може би дори стотици трудни и изнурителни преговори, но никога не съм се вкаменявал така. — Оуен изпита известно затруднение със следващите думи. — Каза ми, че съм му отнел всичко, което е обичал, че съм съсипал живота му, че съм лъгал и мамил прекалено дълго. Даде ми да разбера, че мога да сложа край на трагедиите. Но ако не успея, той ще ми отнеме всичко. Каза нещо от рода на: За теб е толкова просто да спреш. И въпреки това не желаеш да го направиш, нали? И знаеш защо, нали? И двамата знаем защо… — Гласът на Адлър потрепери и заглъхна. Той отмести поглед встрани. Лицето му се забули в сянка и Дафи не можеше вече да различава чертите му. Видя го само да хваща главата си с две ръце, като че ли изпитваше дълбок срам.
— Оуен?
— Той ме нарече страхливец… и аз съм такъв, разбира се…
— Това е абсурдно и ти го знаеш.
— Попита ме дали съм чул последните новини? Каза: Може да стане много по-лошо. И ще стане много по-лошо. Времето ти изтича — знаеш това, нали? Тик-так, тик-так, тик-так. Започна да тиктака като часовник, а после заяви: Ще стане твърде късно и няма да можеш да предотвратиш нищо. После затвори. Най-странното е, че през цялото време аз не казах нито дума. Той просто няма как да знае дали не е говорил с бавачката например.
Дафи усети ледена тръпка, която се породи в основата на черепа й.
— Сигурен ли си? — попита го тя.
— Не произнесох нито дума.
Тя го сграбчи за ризата, скочи от кушетката, хвърли се на пода и го дръпна заедно със себе си.
— Дафи! — опита се да възрази той, но тя го накара да замълчи и го поведе пълзешком през стаята към банята, която нямаше прозорци. Затвори вратата след тях, заключи я и запали слабата нощна лампа, която придаде бежов оттенък на белите стени. Дрехите й бяха мокри от изтощителното изкачване по стълбите.
— Какво правиш? — нежно я попита той и се ухили, развеселен от постъпката й. После погали кичур от косата й, който бе паднал върху очите й.
Тя го погледна възбудено. В очите й напираше страх. Бръкна в малката си чанта и издърпа антената на клетъчния си телефон. После го попита:
— Как е разбрал, че ти си на телефона, Оуен? — Набра телефонния номер прекалено бързо и допусна грешка. Наложи се да набира отново. После сърдито повтори въпроса си: — Как е разбрал?
Устата на Адлър увисна от изумление.
— През тунела ли дойде? — попита Дафи.
Но той отново не съумя да отговори.
Навремето Адлър бе закупил два парцела с изглед към водата и ги бе свързал в едно имение. Предишният собственик, продукт на параноята, присъща за шестдесетте години, бе построил бомбено укритие в задния си двор, което чрез подземен тунел се свързваше с къщата. Оуен използваше бомбеното укритие като винарска изба и бе прокопал друг тунел, свързващ укритието с къщата за гости, с едничкото намерение да осигури на гостите си достъп до скъпите му вина и, което бе по-важно, да се спаси от непрестанните дъждове при непрекъснатото си сноване между двете къщи. Истинска глезотия, но Адлър не го използваше много често, защото при пренатоварения си трафик много рядко посрещаше гости, които да останат в къщата за повече от една вечер. И въпреки това той обичаше да се фука както с тунела, така и с богатата си колекция от скъпи вина и използваше всяка възможност, за да мине през тунела — дори и когато времето бе хубаво.