— През…
— Да… тунела — успя да промълви той.
Болд не си беше у дома. Дафи се извини на Лиз задето я безпокои толкова късно, затвори, набра номера на пейджъра на Болд и остави номера на клетъчния си телефон. Изминаха две минути, които тя и Оуен Адлър прекараха в неловко мълчание, седнали рамо до рамо на пода на банята.
Телефонът й иззвъня и тя мигновено отговори.
— Аз съм — информира тя Болд. — Намирам се в дома на Оуен. Той е бил тук, Лу. Колфийлд… може би все още е тук.
— Какво? — възкликна Адлър.
— Точно така! — рече тя. — Ние сме в къщата за гости. Ще чакаме.
— Корки! — извика Адлър, спомнил си за дъщеря си. Рязко се изправи, но Дафи го сграбчи за ризата.
Тя затвори телефона. Без да пуска ризата му, Дафи каза:
— Аз ще отида.
Лицето на Адлър се сгърчи от тревога.
— Тук?
Тя бързо заговори:
— Той е знаел, че разговаря с теб, Оуен. Сам ми го каза. — Замълча за момент, за да му даде възможност да осмисли казаното, но Адлър бе прекалено объркан. Тя продължи нетърпеливо: — Знаел е, защото те е виждал — наблюдавал те е.
Адлър се спусна към вратата, но Дафи му препречи пътя с ръка и му нареди да заключи вратите след нея.
— Той иска теб. Аз ще отида за Корки.
— Да върви по дяволите! — възкликна Оуен и рязко я отблъсна настрани. Отвори вратата и се затича към тунела.
Дафи го последва, но не успя да го догони. Бетонният тунел се състоеше от два дълги подземни коридора, които се срещаха пред стоманената врата на винарската изба. Коридорът, който водеше към къщата, бе видимо по-стар, лампите му бяха разположени по̀ нарядко и поради това беше и по-тъмен.
Настигна го чак в стаята на Корки. Беше обвил ръце около тялото на единадесетгодишното момиченце, което все още не знаеше дали е будно, или сънува.
Корки се освободи от ръцете на баща си, скочи от леглото и се хвърли към Дафи.
— Дафи! — възкликна тя, използвайки прякора, даден й от Болд, който я следваше навсякъде.
Понесла тежкото дете, което непохватно висеше на врата й, Дафи се приближи до прозорците и дръпна пердетата. Забелязал това, Адлър се спусна да й помогне и в стаята стана още по-тъмно.
— Ами сега? — попита той и й помогна да свали Корки на земята.
— Ти оставаш тук — категорично заяви тя. — Аз ще се погрижа за осветлението и ще заключа.
Този път Адлър кимна.
— Ти ли ще приготвиш закуската? — попита я Корки. Това беше евфемизмът, до който прибягваха винаги, когато Дафи прекарваше нощта в къщата.
— Не, не и този път — отвърна Дафи. Срещна погледа на Оуен. Очите му бяха пълни със сълзи.
Болд моментално схвана трудността, пред която беше изправен. Ако обградеше имението на Адлър и нахлуеше вътре с десет патрулни коли и с целия дежурен екип от лабораторията, участието на полицията щеше да стане повече от очевидно, в случай че престъпникът наблюдаваше къщата. От друга страна, ако Консервния убиец се спотайваше някъде из имението и Болд пропуснеше възможността да го арестува, това би означавало да рискува живота на още невинни жертви.
Той погледна часовника си. Смяната на хората от неговия отряд бе свършила в полунощ, преди четиридесет и пет минути.
Намери Ла Моя в дома му, а десет минути по-късно се свърза с Боби Гейнис в апартамента й. Позвъни и в дома на Даниелсън, не го намери и помоли диспечера да се свърже с пейджъра на детектива с надеждата, че той ще му позвъни веднага по клетъчния телефон. Извика пет патрулни коли, всяка с по двама униформени полицаи, и ги разположи около имението на Адлър — доста трудна задача предвид площта и релефа на областта Лойъл. Един от полицаите от всеки екип трябваше да остане в колата, а другият трябваше да е в готовност да тръгне към къщата, в случай че се наложи.
Болд събуди Шосвиц и прокурор Майкъл Страйкър и ги информира за последните събития. При разговора си с Шосвиц научи, че през същата тази вечер са били изтеглени още три хиляди долара от два различни банкомата.