Не му се наложи да се изкачва много нагоре. Беше на пет метра от земята, когато забеляза къщата. Видя Ла Моя, който нервно крачеше в горния край на стълбите, близо до къщата за гости. Изкачи се малко по-нагоре и попадна на дебел клон, който бе почти успореден на земята и вероятно твърде удобен за седене. На светлината на фенерчето забеляза, че тъмната кора на дървото тук бе разпокъсана и жълтееше. Някой бе прекарал известно време върху този клон. Болд не се качи на него, защото искаше да запази следите за лабораторните техници, които очакваха позвъняването му, паркирали на няколко преки от имението. Но дори и от мястото, на което се намираше, Болд беше сигурен, че от клона се разкрива чудесна гледка към прозорците на домашния кабинет на Адлър.
Той насочи светлината на фенерчето към земята и за миг му се зави свят. Започна да обмисля как ще измине обратния път към земята, когато погледът му попадна на нещо блестящо. Внезапно забрави за внимателно обмисления си план и се смъкна от дървото с бързината и пъргавината на шимпанзе.
Гледани отгоре, те приличаха на жълти борови иглички, макар и разположени твърде неестествено. Болд преброи три — само че изобщо не бяха борови иглички. Всяка бе сдъвкана от двете страни — очевидно са били изхвърлени от Консервния убиец, който търпеливо е седял качен на дървото и е чакал подходящия момент да позвъни на Адлър. Клечки за зъби. Три на брой. Сдъвкани съвсем наскоро — мокри от единия край, изсъхнали в другия.
Станцията изпука и до ушите му долетя напрегнатият глас на Боби Гейнис.
— Сержант, трябваш ми тук долу. Намирам се на около тридесет метра под мястото, на което се разделихме. Ще разклатя фенерчето, за да ме видиш.
Болд изключи своето фенерче и забеляза лъча светлина, който се отразяваше в короните на дърветата.
— Видях те. — Огледа се внимателно, за да е сигурен, че по-късно ще може отново да намери мястото. Свърза се с Бърни Лофгрийн и лабораторния екип, каза им да влязат в имението и да чакат заедно с Ла Моя в горния край на стълбите. Ла Моя също прие съобщението.
След това Болд се свърза с Дафи и й нареди да предаде на прокурор Майкъл Страйкър, че трябва да им осигури незабавен достъп до дневниците на всички компании, обслужващи клетъчни телефони в околността. Ако Колфийлд е бил на онова дърво и е позвънил оттам, то тогава го е направил от клетъчен телефон. Ако Колфийлд притежаваше клетъчен телефон, значи имаше и сметка в някоя от компаниите, ако имаше такава сметка, значи бе оставил и адрес за кореспонденция. Болд уточни Страйкър да му позвъни в момента, в който разбере нещо по въпроса.
Затича се надолу по стълбите. Теренът беше доста неравен. Болд се спъна в някаква жица и падна на земята. Изправи се моментално и продължи, макар и с няколко видими охлузвания и синини.
Гейнис беше на десетина метра навътре в гората и на Болд му се стори, че мястото, на което бе застанал, се намираше почти по права линия под дървото, което бе открил.
— Вечерял ли си? — попита го Гейнис, когато се приближи до нея.
— Не.
— Е, имаш късмет. Аз току-що повърнах моята в един храсталак.
Болд никога не бе смятал, че Гейнис има капризен стомах. Застана до нея. Почувства металния дъх на прясна кръв преди още да е видял тялото. Гейнис наведе надолу фенерчето и освети тялото на Макензи. Клонът, с който бе премазано лицето му, лежеше на няколко метра от обезобразеното му тяло. Болд си помисли, че Мак може би е щял да оцелее след този удар, стига ръцете му да не бяха отрязани от китките с някакъв изключително остър предмет. Те лежаха отделени от тялото му и приличаха на чифт ръкавици от еленова кожа. Мак Макензи, изпаднал в безсъзнание след удара по главата, бе умрял от загуба на кръв, а лицето му, останало без капчица кръв, призрачно белееше в мрака.
Ла Моя пристигна няколко минути по-късно, огледа се и се обърна към Гейнис.
— Хайде, ела! Мисля, че му трябва помощ.
В три сутринта Болд откара Дафи до поляната за пикник, на която бе оставила колата си.
— Много си мълчалива — отбеляза той.
Дафи само кимна.
— Просто си уморена — предположи той. — Вече е много късно.
— Напълно будна съм — заяви тя. Не можеше да измисли начин, по който да му обясни какво чувства — самата тя почти не разбираше какво става. Като психолог искаше да бъде силна, да може бързо да преодолява подобни болки, да се приспособява. Но като жена, като човешко същество, тя, като последен егоист, страдаше не заради Мак Макензи, а заради самата себе си. После изведнъж реши, че Лу Болд бе може би единственият човек, който би я разбрал.