— Пет минути по-рано или по-късно — дрезгаво прошепна тя и гласът й я издаде.
Болд спря колата редом с нейната хонда, но не изключи двигателя.
— И тогава мъртвата щеше да си ти — довърши изречението той.
Тя кимна, усети грапавата буца, заседнала в гърлото й, почувства сълзите, които опариха лицето й, и се намрази заради слабостта, която проявяваше. Наведе се напред, а Болд постави голямата си ръка на гърба й и започна да я разтрива. Присъствието му я поуспокои.
— Този път бях дяволски близо до смъртта — заяви тя и се разрида. — И през цялото време мисля за себе си, а не за Мак Макензи… можеш ли да си го представиш!? И знаеш ли как умря той? Като балама. Като шибан новобранец. И това е последното нещо, което беше през живота си — балама и новобранец! Слушай какво ти говоря!
Той продължи да разтрива гърба й, а когато пръстите му докоснаха врата й, тя почувства как напрежението изведнъж я напуска. Успя да се овладее и рече:
— Извинявай!
— Когато загине някое ченге — от тези, които познавам — първото чувство, което изпитвам, е благодарност. Радост, че не съм бил аз. Винаги съм се чувствал гузен и виновен заради тези си чувства… до този момент. Никога не съм говорил за това с когото и да било, никога не съм разкривал пред друг човек тази част от себе си. Дори и пред Лиз. Втората ми мисъл вече е за загиналия… не че не скърбя за него, но първоначалната ми реакция е огромно чувство на облекчение. Мисля си, че за пореден път съм отървал кожата… нещо от този сорт.
— Аз бях там — тихичко изрече тя. — Чух, че някой се прокрадва в гората. Най-напред беше под мен и малко вляво, а после се появи отдясно. Значи съм чула стъпките на двама души, не на един. Той е бил там. Съвсем близо до мен. — Вдигна поглед към Болд. В очите й се четяха недоверие и изненада. — Напълно възможно е да е вървял по петите ми.
— А може да е бил Макензи — предположи Болд.
— Не — поклати глава Дафи. — Макензи просто беше на работа. И не е стигнал много далеч, след като се разделихме.
— Вероятно е чул нещо. Влязъл в гората. Колфийлд скочил и го ударил с все сила в лицето. Струва ми се, че по-късно му е хрумнала идеята да му отреже ръцете. Може би Макензи се е опитал да извади оръжие. Може да е опитал да се обади по радиостанцията. Мисля, че Хари просто е искал да спечели време — нямал време да ги върже и затова решил да ги отреже. Толкова е просто. Но въпросът, който не ми дава мира, е какъв дяволски нож разнася този човек със себе си.
— Опитваш се да ми кажеш, че при тези обстоятелства не съм могла да направя нищо повече. Опитваш се да ми кажеш, че нищо не е зависело от мен…
— В края на краищата не си ти човекът, който е нарушил знаците и правилата. — Болд посочи през предното стъкло. Фаровете на колата осветяваха знака, поставен в началото на стълбите: ЗАРАДИ СОБСТВЕНАТА ВИ БЕЗОПАСНОСТ, НЕ СЕ ОТКЛОНЯВАЙТЕ ОТ СТЪЛБИТЕ!
Дафи паркира колата си на улицата срещу къщата, в която живееше. Имаше запазено място, за което плащаше по седемдесет и пет долара на месец. Участъкът бе добре осветен и това като че ли би най-голямото му преимущество напоследък. Загаси двигателя на колата, заключи я и бързо се насочи към къщата си. Минаваше три и половина сутринта и всички съседни къщи тънеха в мрак.
Стигна до вратата, отключи я, отвори и се запъти право към таблото на охранителната система, което, регистрирало влизането й, мигаше с червена светлина. Въведе отново кода, заключи предната врата, запали всички лампи в къщата, и без да изпуска дамската си чанта, обиколи всички стаи, провери гардеробите, надникна дори и под леглото, убеждавайки се за сетен път, че се е превърнала в стопроцентова параноичка.
Опита се да убеди сама себе си, че по това време на нощта всеки нормален човек ще си легне веднага, но разумът не й помогна особено. Хрумна й да си вземе вана, но се отказа. Не и тази вечер. Едва ли щеше да заспи през следващия един час, а всички опити да се приспи вероятно щяха да я разсънят напълно.
Разкопча джинсите и блузата си, свали сутиена без да се съблича, изми ръцете си два пъти един след друг, а след това си наля чаша „Пино Гриджо“.
Остави виното на бара, издърпа високото столче, настани се върху него и изпусна дълга и тежка въздишка. Тъкмо отпиваше втората си глътка, когато сърцето й се сви от страх. Очите й се разшириха и, следвайки инстинкта си, тя мигновено скочи от стола с разкопчани джинси, хукна към чантата си… обувките… алармената система… навън през вратата… заключѝ я! Нахлузени наполовина обувки… бяга с все сила без да поглежда назад… бяга по пристана… покрай пощенските кутии… надолу по улицата към колата си… Едно куче се измъква от сенките и Дафи започва да пищи с пълно гърло… затичва се още по-бързо… по-бързо. Влиза в паркинга… насочва се право към колата… отключва я! Вътре е! Заключва всички врати! Запалва двигателя… Рязко потегля, под гумите хвърчи чакъл… закопчава предпазния колан в движение. Минава на червено, пронизителен клаксон… отново на червено…