— Ние разговаряхме със специалистите от регионалната разпределителна станция и им предложихме да направим именно това, но те заявиха, че създаването на един такъв продукт би отнело месеци.
— И са били прави. Наистина били нужни месеци за създаването му. Но вече съществува. Всичките тези системи и мрежи говорят един и същ компютърен език — длъжни са да го правят, за да можеш ти примерно да изтеглиш от сметката си, открита в Сиатъл, пари от банкомат, намиращ се в Париж. Затова си мисля, че софтуерът, изобретен в Лондон, би трябвало да е приложим и тук. Ако пък не може да се използва направо, при нас в „Редмънд“ работят някои от най-добрите компютърни специалисти в света. Би трябвало да са в състояние да ти помогнат.
— Капани на времето — повтори Болд.
— Те забавят системата и ти осигуряват време да заловиш престъпника. И знаеш ли какво още ми хрумна? — позасмя се Лиз. — Знаеш ли, че някои банкомати могат да бъдат инструктирани да изяждат определен вид карти? Използват се за изтегляне на подправените карти и преустановяване на операциите по незаконните сметки.
— И за това помислихме. Но ние не искаме да взимаме картата му. Само чрез нея можем да го хванем. Но тези капани на времето…
— Тръгвай — подтикна го Лиз, изпреварила извинението, което той още не бе произнесъл.
— Сигурна ли си?
— Това беше моя идея. Тръгвай.
Той грабна пистолета и значката си и буквално хукна през задната врата. Преди да затвори вратата, до ушите му долетяха последните думи на Лиз:
— И хвани най-после това копеле! Всички имаме нужда от малко спокойствие.
Болд проведе десетина телефонни разговора със съпругата си и след всеки един от тях надеждите му се покачваха. В дванадесет на обяд тихоокеанско време — в Лондон вече бе вечер — благодарение на изумителните съвременни технологии софтуерният продукт бе предаден от сателитите на телефонната компания чрез компютърен модем и приет от техниците на регионалната разпределителна станция „NetLinQ“ на Тед Пърч. Цялата операция отне двадесет и две минути.
Поддържайки непрекъсната телефонна връзка с Лондон, техниците на „NetLinQ“ положиха неимоверни усилия, за да инсталират продукта, който заработи веднага и замрази дейността на стотици банкомати за повече от петнадесет минути. В два часа и осемнадесет минути след обяд на седемнадесети юли Пърч разреши повторното активиране на софтуерната мрежа и този път банкоматите преустановиха работа за седемнадесет минути.
При повторния опит бяха блокирани 120 автомата на „Фърст интърстейт“, което впоследствие бе характеризирано като голям успех. Точно в пет часа бе направен първият опит да се удължи с шест секунди времето на всяка финансова операция. В експеримента бяха включени седемнадесет процента от директно контролираните от „NetLinQ“ банкомати. Този интервал на забавяне на операциите бе наречен ПВ — прозорец във времето. Шестсекундните ПВ-та бяха вмъкнати между обичайното набиране на личния идентификационен номер и появата на първото операционно меню. Забележителното бе, че системата издържа. При двеста седемдесет и девет от клиентите на банкоматите бе регистрирано кратко, но изключително важно забавяне на операциите, което остана незабелязано от тях, но предизвика небивал възторг в „NetLinQ“, отзивите за който стигнаха чак до Лондон.
Болд на няколко пъти се опита да убеди Пърч да увеличи броя на автоматите, включени в експеримента, но Пърч не пожела да направи трети поред опит, и то само за една вечер.
— Бих искал и утре да продължа да работя тук — заядливо рече той.
Болд обаче не отстъпи. В седем часа и двадесет и две минути търговската мрежа на още една банка бе включена в системата и така процентът на банкоматите в щата Вашингтон и Западен Орегон, намиращи се под директния контрол на софтуерния продукт, наречен капан на времето, се увеличи на двадесет и седем.
Болд прекара ранните часове на вечерта в „NetLinQ“, за да се убеди в ефективността на новия продукт и да поздрави техниците за положените усилия. Тъй като всички предишни финансови операции на престъпника започваха след осем вечерта, Болд и останалите подозираха, че Колфийлд по всяка вероятност работи някъде през деня. Тед Пърч обаче смяташе, че това не е задължително, и бе убеден, че вечерните часове са най-подходящи за подобни операции. Много банки презареждаха банкоматите си в края на работния ден — ако изнудвачът не желае да бъде видян от служителите в банката, би предпочел да изчака до края на работния ден, а в някои клонове той настъпваше в шест часа вечерта.