— Трябва да пипнем Колфийлд. Точка — съгласи се Болд.
Двадесет и девет
„Прочетох за двете момчета, които ти уби. А въоръжените ти приятели не трябва да се разхождат из горите. Но ти просто не искаш да ме чуеш, нали? Повярвай в предупреждението ми — ще си платиш за всичко. По-скоро рано, отколкото късно. А докато това стане, ще умрат още хора. Още много.“
Към факса бяха прикрепени и две вестникарски статии — едната бе посветена на мъртвите момчета, а другата — на мистериозното убийство в парка Голдън гардънс. От техническите служби информираха Болд, че статиите са били сканирани на компютър, а факсът е бил изпратен по електронен път от телефонен автомат на странична уличка в близост до Кингдъм. Всичко това би трябвало да е от някакво значение за Болд, но не беше. Бе насочил цялото си внимание към думите в началото на страницата, които потвърждаваха предвижданията на Клемънтс: Хари Колфийлд започваше да губи търпение. Времето, с което разполагаха, бе към края си.
Болд отново прегледа уликите, с които разполагаха, обади се на Бърни Лофгрийн и се оплака за забавения от ФБР доклад относно доказателствата, които бяха открили в „Лонгвю фармс“. Лофгрийн му предложи да отнесе оплакването си към Клемънтс. Болд го послуша, а Клемънтс на свой ред обеща да направи каквото може.
От своя страна Клемънтс вярваше, че е успял да убеди капитан Ранкин да отмени заповедта за изтегляне на продуктите на „Адлър“ от търговската мрежа, с която ги бе заплашил, макар да бе признал пред Болд, че Ранкин е трудно за разгадаване копеле.
В резултат на всичко това имаше много приказки и малко действия. Хората от отдела за връзки с обществеността звъняха непрестанно, притиснати от вестникарите, които надушваха, че зад смъртта на двете момчета в къщичката на дървото се крие далеч по-страховита история. За момента Болд отказваше всякаква информация по въпроса, но не можеше да не си дава сметка за неизбежния изход от цялата тази ситуация. Истината щеше да излезе на бял свят, а когато това стане, ще последва незабавно изтегляне на всички продукти на „Адлър“. А според Клемънтс именно комбинацията от тези събития би тласнала Колфийлд към изпълнение на заплахата за масови убийства.
Много повече.
Болд не можеше да прогони тези думи от съзнанието си. И непрекъснато очакваше телефонът му да иззвъни и да му съобщят за нови убийства. Отново стана кисел и раздразнителен, а хората от отряда му побързаха да изчезнат от погледа му. Изгуби апетит. Вътрешностите му кървяха и изгаряха от болка, но хапчетата „Малокс“ вече не помагаха и единствено придаваха на дъха му мирис на лимон.
Когато дойде време за вечеря, той отказа всякаква храна, но глътна едно хапче „Зантаг“. После се приготви да се присъедини към Тед Пърч в „NetLinQ“, където тази вечер, за пръв път, наблюдаваните от Лусил Жилар банкомати на „Пак-Уест“ щяха да бъдат показани на голям монитор. Софтуерният продукт, наречен капан на времето, вече обхващаше шестдесет процента от системата „NetLinQ“.
Лиз гладеше една плисирана пола за следващия ден.
— Дължа ти вечеря с шампанско заради идеята за софтуерния продукт — каза й Болд.
— Съгласна съм, но ако вечерята е в Рим.
— Е, значи ще бъде в Рим.
Тя се разсмя.
В ъгъла върху сушилнята бе струпана гигантска купчина изпрани дрехи, които чакаха за гладене. Гладенето беше негова отговорност и Болд моментално отклони поглед, защото изпита силно чувство за вина при вида на огромната камара. В състоянието на пълно изтощение, в което се намираше, неизгладените дрехи му се струваха нагледно доказателство за пълния му провал като баща и съпруг.
— Ако излезеш сега, какво да кажа на бедния Майкъл Страйкър?
— Какво за Страйкър? — Той оправи ризата си и се наведе да я целуне.
— Обади се докато ти беше в банята. Каза, че иска да намине към нас. Позвъни само да провери дали си вкъщи и аз му казах, че още не си излязъл. — Лиз пооправи полата и продължи, свела поглед към дъската за гладене. — Предполагам, че желанието му да те види, няма нищо общо с работата ви. Той те чувства много по-близък, отколкото ти него. — Тя вдигна поглед към съпруга си. — И това важи за много от приятелите ти.
Болд я познаваше достатъчно добре, за да знае кога се опитва да скрие нещо от него.