— Къде, по дяволите, се разбърза такъв? — провикна се Лофгрийн след него. — Трябва да оформим документацията.
Болд се спря и се обърна едва когато стигна до вратата — намираше се достатъчно далеч и Бърни Лофгрийн не би могъл да го задържи.
— Никога не карай сцената на местопрестъплението да те чака — рече той, цитирайки един от любимите изрази на Лофгрийн.
Защото той най-сетне разполагаше с евентуално местопрестъпление.
Пет
В същия този юнски вторник, малко след три и половина след обяд, Болд спря очукания шевролет на огромния асфалтов паркинг пред магазин „Фуудланд“ на Бродуей. Преди да влезе вътре, той са обади в ХЕИ, отдето му казаха, че претърсването на дома на втората жертва не е дало никакви резултати. Майката на Лори Чин си спомнила, че давала супа на дъщеря си, но не от същия вид. Освен това в дома и в боклука им не били намерени никакви продукти или опаковки на „Адлър Фуудс“. Болд съсредоточи цялото си внимание върху уликите, свързващи Слейтър Лоури с пилешката супа на „Адлър“.
Той слезе от шевролета, заключи го и се насочи към автоматичните врати на супермаркета, заобикаляйки празните колички, в които имаше двуцветни рекламни брошури със специалните предложения на магазина за седмината. Патладжаните тук бяха с почти десет цента по-евтини от магазина, в който пазаруваше Болд. Сосът за спагети също беше много на сметка. Болд се занимаваше с пазаруването и прането, поделяше си грижите по детето с Лиз, която бе поела финансите на семейството, част от гладенето, почистването на къщата и грижата за социалните им контакти.
Болд подозираше, че това бе сцената на престъплението. Само прели няколко минути Дафи се бе обадила по клетъчния му телефон, за да потвърди, че серийният номер върху капака на кутията от супа на „Адлър“, намерена в боклука на Бети Лоури, е валиден и е част от голяма партида, пусната наскоро в по-големите търговски обекти в Сиатъл. Разследването вече започваше да придобива никакви очертания в главата му, макар че малко приличаше на натовареното сутрешно движение по магистрала I-5: прекалено много идеи възникваха наведнъж, а умът му не разполагаше с достатъчно платна за движението им. Основната структура обаче изглеждаше сравнително ясна. Възможностите бяха две — изнудвачът работеше в „Адлър Фуудс“ или пък бе напълно страничен човек. И двете възможности трябваше да се разследват — всяка поотделно, но и в двата случая бе нужна изключителна деликатност и предпазливост.
По-важното в случая бе, че изнудвачът бе успял — лично или чрез друг човек — да постави заразена консерва със супа на рафтовете в този магазин. Това поне бе неоспорим факт.
Болд направи първата обиколка на магазина от позицията на жертва: нищо неподозиращата постоянна клиентка Бети Лоури, която бърза да напазарува нужните й продукти. А след това мина отново край рафтовете, но вече като престъпник: нащрек за охранителните камери и продавачите в магазина, опитвайки се да запомни разпределението на продуктите. Подобен подход бе не толкова общоприета техника на разследване, колкото резултат от непоколебимата му вяра в уликите и доказателствата. Той се обля целия в пот, превъплътил се напълно в личността на престъпника. Беше толкова отдаден на начинанието си, че носеше със себе си кутийка с чили, която възнамеряваше да постави сред консервите със супа на „Адлър“ с едничката цел да провери колко трудно може да се окаже подобно действие, което да остане незабелязано от персонала и камерите.
Обикаляше покрай рафтовете, оглушен от собственото си учестено дишане, от скърцането на изкуствените си подметки по пода. Усещаше хладния повей на силната климатична инсталация на магазина, който галеше изпотеното му тяло. Долавяше присъствието на всеки един човек в магазина, независимо дали го вижда, или не. Клиенти. Служители в магазина. Касиери. Мина край овесените ядки и зърнените каши, от кутиите на които го гледаха поне дузина известни лица — спортни легенди, герои от комиксите, динозаври, астронавти. А той беше център на вниманието, пресечна точка на съвместните им усилия да го примамят да си купи нещо. Вземи мен! Купи си от тези! Двадесет и пет процента повече! Посланието им бе високо и ясно въпреки скучната и блудкава музика, която се носеше из супермаркета.
Стори му се трудно, ако не и невъзможно, да се избегнат охранителните камери. Над пътека номер пет имаше комбинирана камера с три обектива, които се въртяха и спираха на всеки десет секунди, напомняйки за обърнато нагоре оръдейно дуло. Всяка камера беше малко по-голяма от предишната, а в определен момент от време работеше само една от трите и това личеше по червената лампичка, която мигаше под обектива. Трите се комбинираха, за да осигурят на управителя и на персонала от охранителната фирма както по-широк периметър на наблюдение, така и кадри в близък план на различните рафтове и пътеки между тях. Още две такива камери надзираваха щанда с месо, вината и стенните хладилни шкафове. Очевидно бе, че камерите са били инсталирани така, че да не оставят без наблюдение по-скъпите продукти в магазина, от което Болд заключи, че рафтовете със супи може би не бяха чак толкова добре обезопасени. Болд проследи движението на последните две камери. Те се въртяха на същия принцип в интервал от десет секунди, но началото и краят на въртенето на всяка една не бяха синхронизирани с тези на другата. Би било трудно, но не и невъзможно да бъдат надхитрени от един достатъчно пъргав човек. Номерът беше да се изчисли моментът, в който щандът със супите ще остане за един кратък миг извън обсега на охранителните камери. След осем минути в магазина, разделил вниманието си между трите камери, Болд успя да определи този момент. Осем минути по-късно той се повтори отново. Като по часовник. Предсказуемо. Лесно. Мигът беше достатъчно дълъг, за да се постави на рафта консерва със заразена супа.