Фаулър беше изключително користолюбив и Болд предпочете да не му споменава за срещата си с Жилар. Между двамата се възцари неловко мълчание.
— Пропусна погребението на Мак — укори го Фаулър.
— Така ли? — Болд изобщо не се бе сетил за това.
— Лиза искаше да приключи час по-скоро. Има късмет, че нямат деца.
Болд изчака миг-два и попита:
— Какво правеше Мак в парка през онази нощ — патрулираше или следеше Матюс?
Фаулър се стъписа и наруши ритъма на стъпките си, макар да се престори, че просто се е спънал в нещо.
— Като те слушам какви въпроси задаваш, човек би си помислил, че ти се блъскаш в разни стълбове в тъмнината, а не Матюс.
— Това ли е отговорът ти?
— Така както аз виждам работата си в този случай… мое основно задължение и отговорност е да се грижа за безопасността на Номер 1, който в случая е Адлър. Ние го наблюдаваме почти денонощно, Лу. На него това не би му харесало и затова не му казваме. През онази нощ Мак трябваше да патрулира из парка. Лош късмет.
— Значи е бил в парка. Като патрул — отново попита Болд.
— Точно така.
— А Даниелсън е чист? — скептично рече Болд.
— По гласа ти разбирам, че не ми вярваш. И защо ме накара да свърша тази работа заради теб, след като отказваш да ми повярваш? Отношението ти ме вбесява, Лу. И какво? И без твоите кирливи ризи си имам достатъчно работа. Знаеш ли какъв ти е проблемът, Лу? Ти искаш всичко около теб да бъде ясно и подредено. Тип-топ. Само че в живота не става по този начин, мой човек. — Фаулър едва се владееше. На челото му се изду дебела вена. — От хаоса да се роди ред и порядък и други подобни дивотии. Това си ти.
Двамата заобиколиха някакъв уличен музикант. Болд пусна една монета от двадесет и пет цента в калъфа на китарата. Забелязал това, Фаулър пусна един долар и си взе обратно петдесет цента като ресто.
— Искаш Даниелсън да излезе мръсник, защото по този начин ще пасне на предварителното ти мнение по случая. Ако съдя по последния ни разговор, искаш да изкараш и Таплин подлец. Като те гледам какви погледи й хвърляш, все ми се чини, че си готов да навреш лице в путката на Матюс. — Болд се вцепени от изненада. — И как, по дяволите, съм разбрал? Но тези неща не стават така, Лу. Нищо не е тип-топ. Даниелсън не е мръсник. А Матюс я язди Адлър, не ти. В тия неща не съществува никакъв шибан ред, Лу. Всичко е произволно… случайно — и винаги е било така. Не съществува начин да подредиш събитията според собствените си представи за ред. И това е проблемът ти, Болд.
— Имаш много мръсна уста, Кени.
— А ти имаш мръсно съзнание — не му остана длъжен Фаулър. — Но Даниелсън въпреки всичко е чист.
— Не, не е, мой човек. Ти просто не обичаш да грешиш. Но и сам знаеш, че хората ти са прецакали разследването. — Болд се обърна и се отдалечи. Фаулър почти бе докоснал открит нерв в душата му. Преброи до десет. И още веднъж. Имаше нужда от едно питие. И от храна. Искаше му се да се върне обратно и да стовари един юмрук в лицето на Фаулър. А може би искаше Фаулър да го удари. Търсеше ред там, където той просто не съществува.
Вървя из пазара цели три часа, преди най-накрая да се върне при колата си.
На следващия ден краката му бяха покрити с мехури.
Тридесет и едно
В петък сутринта Болд получи съобщение от доктор Ричард Клемънтс, който го информираше, че оперативният агент от сиатълския офис на ФБР се бе свързал с централата в Хувър, в резултат на което от Бюрото изпращаха на Болд седемдесет и пет специални агенти заедно с апаратура за проследяване и комуникация. Съобщаваше още, че някакъв човек на име Мейснър желаел да разговаря с Болд и Шосвиц относно настаняването и разпределението на агентите.
От смъртта на Слейтър Лоури бяха изминали три седмици.
Болд слезе с асансьора на втория етаж, като по пътя надраска някои бележки за себе си. Краката го боляха прекалено много, за да върви по стълбите. Получил бе съобщение и от Бърни Лофгрийн.
Болд влезе в лабораторията и махна с ръка на Лофгрийн, който се намираше в другия край на стаята. Шефът на лабораторията внимателно свали големите очила, с които работеше, и догони сержанта, който вече бе влязъл в кабинета му. Тъмночервен белег с формата на бъбрек, получен в резултат на продължителното носене на онези очила, заобикаляше очите и носа му. Оредяващата му посивяла коса бе разрошена, а част от нея стърчеше право нагоре. Той се опита да я оправи, но тя веднага щръкна отново, заредена със статично електричество. Приличаше на какаду.