— „Адлър“ използва именно такива — напомни Болд.
— Да. И на мен ми хрумна тази мисъл. — Лофгрийн не обичаше да го прекъсват.
— Извинявай — разкаяно избъбри Болд.
Уголемените от очилата очи на Лофгрийн премигнаха, а Болд остана с усещането, че човекът, седнал срещу него, му маха с клепачи. Лофгрийн продължи:
— Тъй като знаехме, че „Адлър“ използва мастила на билкова основа за отпечатване на етикетите си, ние помолихме за сравнителен анализ и ти сигурно ще останеш доволен да научиш, че мастилото, открито в два от кашоните в „Лонгвю“, е съвместимо с това, използвано за етикетите на „Адлър“. Не можем, естествено, да кажем дали става дума за етикет за пилешка супа, или за домашна яхния, но можем да твърдим с известна доза сигурност, че е твърде възможно етикетите в тези два кашона да са на компанията „Адлър Фуудс“. От особен интерес за нас е и фактът, че съдържанието на третия кашон — този, в който са открити следи от тежки метали — няма нищо общо с етикетите на „Адлър Фуудс“. Споменах ли ти, че благодарение на успешното напластяване, в лабораторията на Бюрото са успели да уточнят приблизителния размер на книжните продукти?
— Не.
— Ами мисля, че вече ти споменах, че при достъп на кислород остатъците от тези кутии веднага се разпадат. Момчетата от Бюрото разполагат с достатъчно голяма вакуумна камера, в която са успели да направят сравнително точни измервания. А те на свой ред подкрепят предположението ни, че две от кутиите са били пълни с етикети на „Адлър“. Но не и третата. Така че, в най-общи линии, можем да допуснем, че в два от кашоните е имало книжни продукти, съвместими с тези на „Адлър“, а в третия — не.
— Различна компания? — предположи Болд.
Лофгрийн кимна.
— Точно така. Ако се съди по размера и формата им, може да се заключи, че става дума за етикети от друга компания. Не мога да кажа дали и тя произвежда хранителни продукти.
— И тя — категорично отсече Болд.
— Има още един момент, който би представлявал интерес за теб. — Лофгрийн се завъртя към компютъра си. — Това заключение ми бе изпратено по прословутата нова информационна система, която ние случайно използваме от осем години насам… разпечатаният материал ще пристигне допълнително по куриер. — Той започна да рови из файла, като не спираше да говори. — Момчетата от Бюрото са успели да направят чудесна снимка на мостра от онова, което аз наричам кашона с тежките метали. Естествено, направили са го във вакуумната камера, къде другаде? Така ми се иска да се снабдим с това оборудване… — Екранът изведнъж изгасна, а после по него започнаха да се появяват различни линии, които се преплетоха в нещо, което заприлича на детски пъзел. Лофгрийн натисна няколко клавиша и изображението се уголеми. Той поясни. — Това е част от един от етикетите, които според нас са се намирали в кашона със следи от тежки метали. Малка е, само няколко квадратни сантиметра — просто една люспица — но обърни внимание на цветовете.
След поредното уголемяване цветовете вече се различаваха съвсем ясно: червено, жълто и синьо. Основни, наситени цветове.
Болд, надвесил се над рамото на Лофгрийн, поиска да види снимките, заснети след пожара в „Лонгвю фармс“.
— Цветни или черно-бели?
— Цветни.
На Лофгрийн му бяха нужни няколко минути, за да открие фотографиите. Когато се върна в кабинета си, той превъртя записа на Скот Хамилтън и пусна отново любимата си балада.
Докато ровеше из купчината със снимки, Болд сграбчи телефона и се обади на Ла Моя.
— Намери някой в „Адлър Фуудс“, който да ни каже коя компания се занимава с отпечатване на етикетите им. По принцип това е работа на Фаулър, но не искам да го въвличам в това.
— Не искаш да го въвличаш или не искаш той да научи за нашето запитване? — поиска да уточни Ла Моя.
— И двете — отвърна Болд. После го информира, че се намира в кабинета на Лофгрийн, и затвори.
Продължавайки да рови из снимките, Болд се обърна към шефа на лабораторията:
— Нуждая се от мнението ти по един въпрос.
— Това е основната ми специалност.
— Ако нося ръкавици и пъхна дамска шнола в електрически контакт, възможно ли е искрата да прогори ръкавицата и да достигне до пръста ми?