Страйкър бе нарязал краката си докато тичал сред колите по улицата, но нямаше нищо счупено. Беше завързан за леглото. Дафи прошепна на Болд, че освен това е леко упоен.
— Здрасти — рече Болд, опитвайки се да говори нехайно.
Стаята беше мрачна и потискаща. Вместо прозорец на стената бе монтирано някакво електронно приспособление, което излъчваше светлина и едновременно с това предлагаше пасторална гледка от канадските Скалисти планини, която изглеждаше почти истинска.
— Значи няма измъкване оттук — обади се Страйкър от леглото си. — Това нещо струва десет хиляди долара. Предполага се, че помага за възвръщане на душевното равновесие. — Той се усмихна едва-едва. — Това нещо можело дори да имитира залези и изгреви.
Облечен беше в болнична пижама на синьо и бяло райе, по която нямаше никакви връзки — така се елиминираше рискът някой пациент да се обеси. Очите на Страйкър бяха тъжни и безжизнени. Лицето му бе изпито, бузите — хлътнали, а изпъкналите очи наистина му придаваха малко налудничав вид.
— Натъпкаха ме с толкова боклуци — поясни той, — че в момента съм нещо като самоходна аптека. Задраскайте това — коригира се бързо. — Напоследък не вървя много. — Подръпна ръцете си, завързани към леглото.
Дафи разговаря с него почти двадесет минути. През цялото време беше невероятно спокойна и Страйкър малко по малко започна да говори по-разумно.
— Слушай — рече той и Болд си помисли, че това вече е обичайният тон на нетолерантния адвокат. — Сигурно съм превъртял, за да направя нещо подобно. Говоря и за желанието си да се хвърля под онзи камион. Но сега всичко свърши и аз се чувствам страхотно. Валиумът е прекрасно лекарство.
— Можеш ли да ни разкажеш какво се случи? — попита Дафи.
— Какво има за разказване? Онзи тип чукаше жена ми; затова аз трябваше да го прееба. — Бузата го засърбя и той помоли Болд да го почеше.
Болд се обади.
— Заварил си го заедно с Илейн. Така ли е, Майки?
— Ти ме предупреди, Лу. Зная това. Спомних си за думите ти веднага след като го направих.
— Но въпреки това си я проследил.
— Нещо такова. Да.
— Има ли нещо, което би искал да ни кажеш? — попита Дафи.
Болд също почувства, че Страйкър премълчава нещо, и остана впечатлен от прозорливостта на Дафи.
— Йергенсън работи като охрана в хотела. Спомняш ли си Йергенсън, Лу? Предложих му петдесетарка, но той заяви, че ще ми свърши услугата безплатно, защото да хваща прелюбодейците било част от работата му. А и освен това ме познаваше отпреди. Хората никога не забравят това. — Той показа протезата си. — Един от психиатрите тук изприказва куп глупости за желязото ми. Говори ми надълго и широко за мъжествеността и за онова, което съм се опитал да причиня на Даниелсън. Не се обиждай, Матюс, но този доктор е пълен боклук.
— Аз не съм психиатър — отвърна тя.
Болд изобщо не бе сигурен, че Страйкър чу думите й. Изглеждаше напълно дрогиран.
— Случилото се няма кой знае колко общо с протезата ми — по-скоро с пикалото и сърцето ми. Тя разби сърцето ми. Особено пък накрая. Изобщо не се опитваше да се крие. Контеше се пред очите ми и най-демонстративно излизаше през вратата. Връщаше се у дома и миришеше на курва. Исусе!
— Значи Йергенсън те пусна в стаята.
— Точно така.
— А ти как разбра в коя стая са, Майки?
Той се загледа в пейзажа със Скалистите планини, а Дафи използва този момент и разтревожено погледна Болд.
— Той беше… Трябваше да я видите… Сякаш я бе пренесъл на друга планета. Беше я извисил до такива висоти, че не съм сигурен дали изобщо ме позна. Разбираш ли за какво говоря?
Болд се досещаше. Струваше му се, че и Дафи също — ето защо му бе хвърлила онзи поглед. Само че той не знаеше как да подходи. Намираха се на нейна територия; Болд се възприемаше по-скоро като зрител, но въпреки това Страйкър като че ли предпочиташе да разговаря с него. Изобщо не поглеждаше към Дафи.