Болд попита:
— Кога точно ти се обадиха по телефона?
— Малко след десет часа.
— В офиса?
— Да, в офиса.
— Номерът ти там има ли го в указателя?
Страйкър кимна.
— Съзнавам какво се опитваш да докажеш, Лу, но няма да се получи. Не разпознах гласа. В момента съм напълно искрен с теб.
— Но това е било капан, Бръснач. Някой е искал да отстрани теб или Даниелсън. Или и двамата заедно.
— Така ли? — сърдито възкликна Страйкър. — Е, изобщо не ми пука дори и да е така. Ако отново ми се обадят по телефона, ще отида право там и ще довърша започнатото. Кълна ти се, че ще го направя. Единственото ми съжаление е, че не уцелих. Нямах намерение да го убивам. Един прокурор знае разликата между нападение и убийство първа степен. Но аз не уцелих, по дяволите. Четири изстрела, а не можах да уцеля проклетото нещо. Четири шибани опита. Не че беше кой знае колко голям. Слуховете са били силно преувеличени — можете да ми вярвате.
В първия момент му се стори, че смехът е напълно уместен, макар че Дафи изглеждаше разтревожена. После изведнъж Болд си даде сметка, че смехът няма да престане и след цяла минута се изплаши сериозно, защото Страйкър очевидно напълно бе изгубил контрол над себе си. Той плачеше и се смееше едновременно, отчаяно се взираше в тях и сякаш не разбираше откъде му се струпа всичко това на главата, сякаш ги молеше да изключат щепсела и да сложат край на това мъчение. Десет минути по-късно продължаваше да се смее. Тогава влезе сестрата, изрита ги от стаята и му инжектира нещо, което според Дафи щяло да го успокои.
Но не можа.
Стигнаха до колата, а на Болд му се струваше, че все още чува смеха на Страйкър, който прониква през електронния прозорец и оглася целия паркинг. Дори и след като затвори вратата на колата, Болд продължи да го чува. Обърна се към Дафи и й го каза.
— Знаеш ли какво означават тези две думи? — попита тя и включи на задна. — Смехът на мъжа? Преди малко видяхме как повечето хора си плащат заради него.
Болд свърза мислено двете думи и тихичко промълви:
— Убийство16.
— Майкъл Страйкър трябва да извърви много дълъг път — отбеляза Дафи.
Болд хвана ръката й и я накара да спре колата.
— Колко добра памет имаш? — попита я той и отдръпна ръката си.
— Дяволски добре знаеш, че винаги съм се гордяла с отличната си памет.
— Забравих кой точно беше, но някой ми каза, че цицината на главата ти е от някаква кутия, която паднала от рафта и те ударила.
— Трябва да е бил Лофгрийн, Ла Моя или Боби. Само те тримата са ме питали за цицината. — Тя го погледна. — Вече минава седем часът. Не трябваше ли по това време да си в „NetLinQ“? Искаш ли да те оставя там?
Болд продължи да настоява.
— Защо? Защо измисли тази история с падналата кутия?
— Защото двамата се споразумяхме да не казваме на никого, че някой е влязъл в къщата ми, а историята за това как съм се блъснала в тъмното в един стълб щеше да прозвучи доста неубедително. Това е една съвсем невинна лъжа, Лу. И какво толкова? — После отново се върна към предишния си въпрос. — Искаш ли да те закарам, или не?
— Ами Фаулър? Щом си казала една версия на колегите си, защо си споделила нещо съвършено различно с Фаулър?
— Изобщо не съм разговаряла с Фаулър за това. Почти не съм го виждала оттогава.
— Но той те е виждал — заяви Болд.
Лицето на Дафи се вкамени.
— Притиснах го с един въпрос и когато той се опита да се измъкне, неволно спомена за твоя сблъсък със стълба. — Болд се поколеба. — И така, откъде е научил?
— Какво точно се опитваш да кажеш? — Устните й се разтрепериха и тя здраво кръстоса ръце пред себе си. Вече знаеше.
— Когато монтираха охранителната система, те претърсиха цялата ти къща за подслушвателни устройства, нали?
Тя зяпна от изненада.
— Хората на Фаулър.
Беър Беринсън му бе казал, че някои хора усещат присъствието на камерите за наблюдение.
— Но ти така и не можа да се отървеш от това чувство, нали?
Тя отметна глава назад, сякаш се опитваше да попречи на сълзите да потекат по лицето й.
16
Непреводима игра на думи. При произнасяне на английски „смехът на мъжа“ и „убийство“ звучат еднакво. — Б.пр.