— Защо? — задавено попита Дафи.
— „Лонгвю фармс“ — отвърна Болд.
Вдигна очи, срещна погледа на Болд и се опита да каже нещо, но нищо не се получи.
— Имам идея — промърмори сурово Болд.
Устройството приличаше на малка ракета за скуош или пък на електрическа запалка за въглища, макар че по функциите, които изпълняваше, бе по-скоро сходно с онези ръчни детектори за метали, които се използваха по летищата. Хората от техническите служби го наричаха просто „Кларк“, на името на Кларк Кент, открил рентгеновите лъчи. Според специалистите се срещаше в две разновидности — под формата на мухобойка и с формата на бърсалка за прах от пера с еднометров удължител. И с двата вида можеше да се претърси всяко едно помещение за подслушвателни устройства без никой да разбере за това.
Детектив Лаура Бетълс носеше „Кларк“ в куфарчето си. В ухото й имаше слушалка, която пиукаше всеки път, когато устройството откриеше подслушвател.
След като се задействаше веднъж, микропроцесорът в устройството следеше за наличието на магнитно поле, създадено от скритите микрофони, и специалистите твърдяха, че ги открива в деветдесет и пет процента от случаите. Не беше толкова надеждно при откриването на оптичните камери, последното поколение от които бяха по-малки от копче за риза, и не създаваше никакво магнитно поле. Но „Кларк“, благодарение на някаква съвременна технология, която никой не си бе направил труда да разясни пред Болд, достигаше шестдесет и седем процента откриваемост и в тази област.
Дафи, придружена от Бетълс, влезе през входната врата на къщата си и, следвайки предварителната уговорка, продължи започнатия още отвън оживен разговор за цените на имотите. Дафи се явяваше продавач, а Лаура — агент на недвижима собственост. Обиколиха внимателно цялата къща без да пропуснат нито една стая. Бетълс през цялото време си водеше бележки — очевидно бе от най-старателните агенти.
Когато двете се върнаха на паркинга, където ги очакваше Болд, тя заяви:
— Домът ти представлява едно наколно звукозаписно студио. Извинявай, Дафи. — Погледна записките си и ги информира: — Микрофони има в кухнята, в дневната, антрето, спалнята, до задната врата, на верандата и в телефонните апарати. — Поколеба се за миг. Очевидно изпитваше неудобство. — Оптичните камери са монтирани в банята, дневната и спалнята.
Дафи се свлече на чакъла.
Болд се опита да я вдигне, но тя го отблъсна.
Бетълс продължи:
— Използвани са най-съвременни модификации — инфрачервени сензори с възможност за нощно виждане.
— Всичко — обобщи Дафи. Вдигна поглед към Болд. Никога не бе виждал такъв израз в очите й.
— Мисля, че ще трябва да ги оставим по местата им — рече той.
Дафи рязко се изправи и започна да го удря ожесточено. Опита се да я възпре, но тя му причиняваше болка. Лаура Бетълс излезе от колата, а Дафи се завъртя, изрита вратата на колата, а след това заби коляно в слабините на Болд и го повали на земята. Той я чу да казва:
— О, боже!
В следващия миг Дафи побягна, без да се обърне назад.
Лаура Бетълс му помогна да се изправи. Тя като че ли се притесняваше повече заради огънатата врата на колата си, отколкото заради състоянието на Болд. Почти цял час обикаляха с колата из квартала. На два пъти провериха дали Дафи не се е върнала в дома си.
— Аз ще остана да наблюдавам — предложи Бетълс.
Болд се отправи към „NetLinQ“, където щеше да прекара и тази нощ. Но този път имаше цяла армия на свое разположение.
Още една нощ, прекарана в „NetLinQ“, не им донесе очаквания успех. Този път главните проблеми се оказаха технически. Прекалено много хора се включиха едновременно в екипа за наблюдение и разполагането им из града се оказа истински технически кошмар. В резултат на което Болд видя как техниците опъват жици и инсталират съвременни радиопредаватели, а изнудвачът успя отново да се изплъзне с две хиляди и четиристотин долара в брой.
Потиснат и разочарован, той си тръгна за вкъщи в два часа сутринта. По пътя обаче спря, събуди Лаура Бетълс, от която научи, че Дафи Матюс не е била открита.
Болд се отби най-напред в дома й.
Дафи не си беше у дома. Болд почука и на предната, и на задната врата и вече започваше да се тревожи, когато му хрумна да провери съобщенията, оставени за него. Но и там нямаше нищо. Най-накрая се сети да й позвъни по клетъчния телефон. Тя вдигна още на първото позвъняване.
— Къде си? — попита Болд.