Когато най-после успяха да изчистят района, на местопрестъплението пристигнаха Дикси и Бърни Лофгрийн с екипите си. Тримата влязоха в кухнята, затвориха вратата след себе си, за да се абстрахират от хаоса наоколо, и се заеха с мъртвите тела.
Съпругът бе успял да се добере до телефона, макар че очевидно така и не бе набрал номера. Според Дикси тези няколко допълнителни секунди живот се обясняваха с телесното му тегло и с проявената от него голяма доза смелост. Съпругата — типична домакиня на средна възраст от предградията — вероятно се бе хвърлила към осемгодишната си дъщеря, събаряйки стола й при падането си. Майка и дъщеря лежаха плътно прегърнати под кухненската маса. На лицето на майката бе застинало изражение на неописуем ужас.
Източникът на отровата — Дикси откри причините за смъртта няколко минути след като започна предварителния оглед — вероятно беше една диня. Смъртта вероятно бе настъпила преди осем до шестнадесет часа — допълнителните тестове щяха още да стеснят този интервал. На масата бяха сервирани три чинии и във всяка имаше по един резен диня — семките бяха внимателно отстранени, а всеки резен бе нарязан на прегледни кубчета. Никой от тримата не бе успял да погълне повече от шест кубчета.
Дикси заяви:
— Двамата с теб сме видели доста мъртъвци, Лу, но никога досега не бях виждал нещо подобно.
Това беше самата истина. Тялото на бащата бе запечатало последните му съзнателни усилия — той лежеше на пода с протегната напред ръка, която продължаваше да стиска телефонната слушалка. Чиниите бяха спретнато подредени до мивката. Бяха вечеряли свински пържоли, царевица и зелена салата.
Лофгрийн се обади:
— Хората от новинарския екип опропастиха всяка възможност да попаднем на някакви отпечатъци, но въпреки всичко ще опитаме.
Общите черти между убийствата, извършени в трите къщи от известно време насам, не убягнаха на репортерите и те започнаха да задават въпроси за евентуален сериен убиец. Все още гадаеха, но бяха доста близо до истината.
Болд имаше нужда да остане сам. Прекоси кухнята и влезе в малка дневна. Срещу канапето имаше телевизор, библиотеката бе претъпкана с книги с меки корици. Фамилното име на мъртвите бе Кроули, а кварталът, в който живееха, къщата и обзавеждането ги поставяха в графата на хора с шестцифрени доходи. Още една къща, в която Лиз би искала да живее. А Болд не можеше да се отърси от мисълта за майката и дъщерята, които лежаха прегърнати под масата в напразен опит да се защитят от страховете и болката преди смъртта… И изпитваше огромно облекчение, че това не са Лиз и Майлс.
Стръмно стълбище от кленово дърво отвеждаше на втория етаж. Болд се изкачи на горната площадка и тогава чу звука. Тръгна предпазливо нататък, защото нямаше представа какво да очаква. С всяка измината стъпка плачът ставаше по-силен и по-жалостив. Още преди да отвори вратата. Болд разбра, че в къщата има куче. Завари едно коли да вие жално в стаята на родителите. Лежеше в долния край на леглото и притиснало глава към пода, гледаше Болд с тъжните си очи, в които прозираше самота и недоумение. Болд изведнъж си даде сметка, че това куче е единственият свидетел на случилото се. Бе изгубило цялото си семейство само за една вечер.
Болд коленичи и го погали, опитвайки се да се пребори с яростта, надигнала се в душата му.
Доктор Ричард Клемънтс бе окупирал кабинета на Шосвиц. Присъстваха Дафи Матюс, Болд и лейтенантът. Клемънтс се обърна към Болд.
— Вие насочвате вниманието и усилията си към онези фермери, собственици на търговски камиони, така ли?
— Да.