На стената на тесния като кутийка кабинет на Болд висеше малък гоблен, който Лиз му бе подарила за Коледа през втората година от брака им, когато можеха да си позволят единствено изработени от самите тях подаръци. На бял фон бе избродирала със сини букви следния надпис: „Съвършено престъпление не съществува“. Болд познаваше много хора, които биха оспорили подобно твърдение — твърде голям брой престъпления оставаха неразкрити. Дневникът бе пълен с черни дупки, които никога нямаше да минат в графа разрешени случаи. И въпреки това Болд продължаваше да се придържа към тази максима. Разчиташе на нея, тя му помагаше да издържи, да намери сили да стане сутрин от леглото и да започне поредния ден. Всяка черна дупка бе продукт на собствената му уязвимост, на собствените му слабости и пропуски и в никакъв случай не се дължеше на изключителните способности на противника.
„Съвършено престъпление не съществува“, помисли си Болд.
Хюндай го осветли по въпросите на доставките на хранителни продукти от момента на пристигането им в магазина до затварянето на автоматичните врати. Супите се доставяха от търговец на едро в запечатани картонени кашони. Пълни догоре. Неразпечатани. Хюндай поясни, че за него е правило да не приема скъсани или отворени кашони, защото това по принцип означава наличието на няколко чукнати и пообелени консерви, които са непродаваеми.
— Хората започват да се държат много странно, когато забележат и най-минималния дефект. Щом нещо не е съвършено, така си и остава на рафта. Овесени ядки, супа. Всичко.
— Кашоните складират ли се някъде временно? Може би в някакво помещение отзад?
— Разбира се.
— Ще ми покажете ли?
— Естествено.
Той преведе Болд през магазина и излязоха на товарната рампа, на която се извършваше разпределението на продуктите. Месото и млечните продукти се съхраняваха в гигантски хладилници. Някои от тях — най-вече тези за бира и за безалкохолни напитки — се намираха директно зад рафтовете със съответния продукт. Трайните продукти се извозваха с транспортен асансьор до огромния сутерен. Болд се огледа, слисан от огромните количества продукти, които го заобикаляха — редица след редица с кашони, пълни с всевъзможни стоки.
— Работата по инвентаризацията на толкова големи количества е огромна — осведоми го Хюндай. — Но пък така излиза по-евтино.
— Някои от тези кашони са отворени — посочи Болд. — Всъщност те са твърде малко на брой.
— Естествено. Постоянно попълваме запасите си.
Преди да си тръгне, Болд възнамеряваше да поиска списък на работниците в магазина. Но не сега. По-късно щеше да успокои Хюндай, че такава е обичайната процедура. След това щеше да сравни този списък със списъка на бившите и настоящите работници на „Адлър“, както и с данните за криминално проявени лица, съхранявани в Бюрото за криминално идентифициране. Може би щеше да изпрати един екземпляр и на ФБР. Тук, долу в сутерена, всеки би могъл да постави заразената кутия без всякакви усилия. Болд обаче смяташе, че списъкът с работниците няма да доведе доникъде — изнудванията рядко биваха разкривани толкова бързо и лесно.
— Сериозен ли е проблемът с кражбите в магазина? — попита Болд. Искаше да отвлече вниманието на управителя от мисълта за отворените кашони.
— Наехме нова охранителна фирма. Вече разполагаме с най-съвременни технологии за наблюдение и контрол.
Ако изнудвачът работеше в охранителната компания, той по-добре от всеки друг познаваше слабостите на охранителната система в магазина.
„Къде ли е той в този момент?“, питаше се Болд.
Разпита Хюндай за доставчика им на супи, като през цялото време се питаше дали е възможно да се отвори един кашон, да се подмени консерва, а след това да се запечата отново. Подобна измама със сигурност би останала незабелязана. Хюндай му обясни, че работят от години с един и същ доставчик, който обаче преди няколко месеца сменил компанията превозвач. Болд записваше всяка информация, а предположенията и подозренията му нарастваха с всяка изминала минута. Опитваше се да запомни всяко хрумване, да го обмисли внимателно, стараеше се да не губи връзката между отделните предположения, да не пропусне следата, която може да го отведе до нова, още по-обещаваща възможност. Продължи с тези умствени упражнения, както и с въпросите. Чувстваше се изтощен и му личеше. Хюндай го прекъсна и му предложи чаша еспресо. „Еспресо в супермаркет!“, помисли си Болд. Отклони предложението. Обясни, че не пие кафе.