Нямаше време да разсъждава върху правилността на взетото решение. След като бе повече от ясно, че човекът, изтеглил сумата, не е Колфийлд, Болд можеше само да се надява, че заподозряната евентуално би го отвела до него. Хрумна му мисълта, че Колфийлд може би няма нищо общо с исканата сума за откуп, но в момента не можеше дори да си позволи да се разсейва с подобни мисли. Особено предвид всички усилия и технически средства, хвърлени по операцията за наблюдение над банкоматите.
— От хеликоптера ще ни препратят снимката — обади се Били, притиснал с пръст слушалката към ухото си. — Ще разполагаме с нея само след няколко минути — увери ги той и отново се зае с клавиатурата пред себе си.
Лок даде знак на Болд да си сложи слушалките, които висяха около врата му. Той ги нахлузи на главата си навреме, за да чуе гласа на оперативния агент, който докладваше, че заподозряната тръгва пеша на север.
— След ъгъла зави наляво — съобщи агентът.
Болд се улови, че е спрял да диша.
Агентът продължи да докладва шепнешком.
— Намирам се на около тридесет метра зад нея. Поддържам зрителен контакт.
Били посочи екрана и се обърна към Болд:
— На следващото кръстовище в наблюдението ще се включи още един агент.
— Забелязвам евентуално превозно средство — съобщи наблюдаващият агент.
— Мотоциклет? — попита Болд.
— Не. Кафяв датсун. Вашингтонска регистрация: 94511.
Били повтори номера, а после каза на Болд:
— Нашите хора ще прекарат номера през картотеката.
— Вече разполагам с информацията — обяви Лок. Минута по-късно се облегна назад и тъй като бе инструктирана да не повтаря на глас подобна информация, тя я написа върху едно листче.
„Регистрация на превозно средство: Корнелия Ули, двадесет и шест годишна, женски пол, бяла. Адрес: Сиатъл, «Еъпорт уей», 517.“
Болд сгъна листчето и го пусна в джоба си. Определяйки задачата като основен приоритет, той се разпореди къщата да бъде поставена под постоянно наблюдение. Лок се зае с разстановката на агентите, които трябваше да поемат тази нова задача.
— Качва се в колата — информира ги агентът. — Аз съм без кола и ще я изгубя.
— Аз също — обади се и вторият агент, който вече бе пристигнал в района.
Болд, обхванат от ужас, че може да я изпуснат, се приближи до диспечера, който изключи микрофона, ухили се широко и каза:
— Не се притеснявай, сержант. Обръчът около нея е по-стегнат и от задник на комарче. — Той посочи екрана. — Разполагам с пет коли само на четири пресечки от нея. Можем да я изпуснем само ако полети със свръхзвукова скорост.
Били се зае с разстановката на превозните средства и разговорите, които Болд чуваше в слушалките си, станаха по-забързани и напрегнати. Колите, които следваха обекта, се сменяха на всеки шест преки, или през две мили по магистралата. Сините триъгълничета, с които се отбелязваше местоположението на агентите върху екрана, ту влизаха, ту излизаха от района, в който Били ръчно движеше по картата бяла проблясваща точка, указваща местоположението на заподозряната.
Бялата точка напусна Път I-5. Били съобщи на глас:
— Заподозряната спира.
Болд се заслуша в продължителния диалог между диспечера и агентите. Затвори очи и се опита да си представи банкомата, намиращ се върху тротоара на една не твърде оживена уличка. Представи си и дребната жена с каска в ръка да се движи на слабото улично осветление, представи си и полицаите, които не я изпускаха от поглед и продължаваха да следят всеки неин ход. В този момент жената беше нещо като обществена собственост. Ако се наложеше, Корнелия Ули щеше да бъде проучена чак до бенките и рождените петна, които носеше по тялото си. Но всяко нещо с времето си. Сега, измъчван от нервния си стомах, Болд се облегна назад и се загледа в една разпечатка, указваща местоположението и задачите на различните агенти, като едновременно с това следеше работата на екипите, които изпълняваха необичайно спокойните разпореждания на диспечера от ФБР.
„Диспечер: Двадесет и шести… Мини край заподозряната и докладвай.
Двадесет и шести: Тук двадесет и шести. Разбрано. Да мина край заподозряната.“
Последваха няколко напрегнати секунди.
„Двадесет и шести: Потвърждавам. Заподозряната стои пред банкомата.“
Болд се консултира с разпечатката в ръцете си. Номер двадесет и шест — Джеймс Флин — тази вечер бе облечен като разносвач на пици. Понесъл пиците си, той бе минал край банкомата и без да нарушава крачка, бе погледнал за миг към обекта. Никакъв признак, че я е разпознал, никакви проучващи погледи. Бързо. Професионално. Надеждно.