Нямаше въпроси.
— Тръгвай — нареди Болд и се хвана за една седалка, когато вратата на автобуса се затвори и той потегли по пътя.
Завиха зад ъгъла. Двама от агентите четяха вестник, а един — книга с меки корици. Други двама зяпаха разсеяно през прозореца. Болд се опита да се успокои. Облегна се на прозореца и се отпусна, преструвайки се на смазан от умора човек, който си подремва в автобуса — нещо, което по всяко друго време би могъл да стори без особени усилия.
Беше свалил слушалката от ухото си и я скрил под яката на ризата си. Автобусът и всичките му пътници, с изключение на шофьора, вече бяха изолирани от диспечера Били, от Шийла Лок, от Фил Шосвиц, който се намираше в отдела, и от всички коли, които стояха по местата си, готови да се втурнат на помощ при необходимост. Задминаха повредения датсун, а няколко от пътниците извиха глави да го огледат. Автобусът намали и спря на спирката.
Вратата се отвори със съскане.
Болд разпозна агентката, която бе видял на екрана. Тя се качи първа. Трябваха й няколко секунди, преди да успее да отброи точната сума. В този момент Корнелия Ули подаде глава и извика след агентката:
— Извинете!
Сърцето на Болд заблъска с все сила в гърдите му. Искаше шофьорът незабавно да затвори вратата и да вкара Ули в капана, който й бяха подготвили.
Агентката се обърна.
— Имате ли дребни? — Тя размаха новичка двадесетдоларова банкнота и Болд осъзна, че това е една от банкнотите, които бе изтеглила от банкомата. Агентката като че ли се парализира.
Болд мълчаливо заклеваше шофьора да затвори вратата.
Младият мъж, който седеше точно пред Болд, скочи и каза:
— Аз имам. — После извади портфейл от джоба си. Взе от нея двадесетдоларовата банкнота и я развали на няколко по-дребни банкноти, които извади от портфейла си.
Ули пъхна една от тях в автомата и зачака за билетче. Обърна се към шофьора — полицай от Кинг Каунти — и го попита за маршрута. За щастие някой бе помислил предварително и бе избрал местен човек за ролята на шофьора, който без всякакви затруднения отговори на въпросите й и я информира с подробности за смяната, която Болд бе предсказал, преди да тръгнат.
Всички заеха местата си.
Вратата се затвори.
С всяка измината миля напрежението на Болд нарастваше. Коремът му се свиваше от нерви. Вдигна поглед и я погледна само веднъж. Никакво взиране. Облечена беше с прилепнали дънки и черно кожено яке. Имаше кафяви очи и пълни, леко нацупени устни. Не използваше грим. Почеса се по главата и в този момент Болд осъзна, че е виждал тази жена и преди — не само на видеокадрите, осигурени от техническата служба на ФБР, и мисълта за това не му даде мира през цялото пътуване.
Шофьорът обяви следващата спирка и спря доста непохватно. Болд се извърна настрана и уж се загледа през прозореца, но в действителност използваше отражението, за да разгледа профила на заподозряната. Смяташе да я последва, ако тя изведнъж решеше да слезе от задната врата. На спирката нямаше никакви пътници, а без сигнал отвън предната врата никога не се отваряше. Автобусът отново набра скорост и продължи.
На третата спирка слезе един от агентите. На негово място се качи друг: симпатична жена от ФБР с лъчезарно лице и интелигентни очи. Тя седна точно срещу Ули, която заемаше една от предните седалки. Агентката се огледа за някаква хартия, останала от предишните пътници в автобуса, а после извади пиличка от чантата си и се зае с маникюра си.
Всички агенти бяха инструктирани да докосват лявото си ухо при качване, за да се идентифицират, а това бе причината, поради която Болд бе седнал от дясната страна на автобуса и се радваше, че Ули седеше от другата страна с гръб към него. По този начин Болд предварително разпознаваше хората си, които се качваха в автобуса. На четвъртата спирка се качи цивилен гражданин — набит, беззъб човек. Показа картата си и попита шофьора: