— Къде е Дани тази вечер?
— Ще трябва да се задоволиш с мен — отвърна шофьорът.
— Не съм те виждал никога преди — заяви мъжът.
Болд се вгледа в отражението върху стъклото, опитвайки се да прецени реакцията на Ули. Тя като че ли не обърна никакво внимание на забележката. Шофьорът се държеше хладнокръвно, макар че не се справяше толкова добре с автобуса. Потегли твърде рязко, а не твърде стабилният новопристигнал пътник политна напред по пътеката между седалките и едва успя да запази равновесие. Миришеше силно на цигари и алкохол.
— Браво бе! — проникна се той и седна непосредствено зад Болд.
Сержантът се почувства некомфортно.
Мъжът се наведе над рамото му и рече:
— Този зад волана е истински дръвник, приятел. И със завързани очи мога да карам по-добре от него.
Болд не направи никакъв опит да му отговори. Този човек имаше вид на досаден бъбривец, а това беше последното нещо, което му трябваше в момент като този. Един от агентите, преценил ситуацията, се надигна от мястото си, приближи се до мъжа и попита:
— Може ли?
Без да дочака отговор, седна до него и веднага го заговори, лишавайки го по този начин от възможността да досажда на Болд.
Автобусът продължаваше да се движи по маршрута си. Проскърцваше и подскачаше по пътя, спираше на светофарите и автобусните спирки. На следващата спирка не чакаха никакви хора. На по-следващата слезе още един агент. На другата се качиха двама нови пътници — и двамата федерални агенти.
Шофьорът обяви поредната спирка. Обърна се към Ули и й каза:
— Тук трябва да слезете, за да се прехвърлите на друг автобус.
Болд се поколеба. Не искаше да слезе от автобуса, преди да се е уверил, че и Ули ще слезе.
Автобусът се приближи до спирката и намали. Ули се изправи. Болд също стана от мястото си и се запъти към предната врата. Другите трима агенти го последваха. Всичките получиха от шофьора билетчета и за следващия автобус. На спирката имаше други двама човека. Болд предположи, че са агенти, но нито един от двамата не успя да подаде уговорения сигнал и той просто не можеше да е сигурен в самоличността им. Автобусът потегли.
Нощта беше спокойна, въздухът — топъл. Две бели чайки прелетяха над главите им, едната издаде силен писък, а после и двете изчезнаха в мрака. Двама от агентите обсъждаха мача на „Маринърс“. Жената, която държеше в ръка книга с меки корици, застана под уличната лампа и се зачете. Болд се обърна към един от непознатите:
— Оттук ли трябва да хвана автобус за града?
Мъжът замислено докосна ухото си.
— Оттук можете да стигнете до интернационалния квартал и до административната част на града — отвърна той. — Ако желаете да отидете до университета, ще трябва да направите още една смяна.
Болд му благодари.
Корнелия Ули попита жената, която стоеше непосредствено до нея за часа. Изглеждаше неспокойна, а начинът, по който стискаше дамската си чанта, накара Болд да предположи, че вътре са парите, които изтегли по-рано вечерта.
Датсунът на Ули сигурно вече бе посетен от полицейска патрулна кола. Тъй като съществуваше минимална възможност Колфийлд да отиде да прибере колата, докато Ули пътува към къщи, беше решено цялата операция да бъде проведена според закона и установения ред. Патрулиращият полицай щеше да напише призовка и да повика влекач. Влекачът щеше да пристигне след не повече от десет минути. Влекачът заедно с колата щеше да мине по магистралата и по някои внимателно подбрани улици далеч от маршрута на автобуса. Колата щеше да бъде закарана в полицейския гараж, където Бърни Лофгрийн и хората му щяха да я подложат на пълната си програма от трикове.
По улицата се зададе автобус и спря на спирката. Шофьорът бъркаше с пръст в лявото си ухо. Болд се качи и показа билетчето си. Шофьорът го погледна в очите и макар лицето му да си остана напълно безизразно, в погледа му се четеше решителност и готовност за действие.
Боби Гейнис седеше на петата седалка отзад напред.
В автобуса пътуваха още шест души — всичките полицаи от участъка в Сиатъл. Зърнал познатите лица, Болд изпита мигновено облекчение. Без значение колко високо ценеше останалите служби, които им помагаха, нищо не можеше да се сравни с усещането, че се намира сред собственото си семейство.
Ули седна на първата седалка и се загледа напред през прозореца. Автобусът подскачаше по разбитите пътища, заобикаляше дупките и тромаво се полюляваше на завоите, лашкайки пътниците прекалено силно.