Когато автобусът намали, за да спре на третата спирка, Болд погледна през прозореца и почувства, че се изпотява. На спирката чакаха двама мъже. Единият беше Дигър Шуп — пенсиониран детектив от отдел „Углавни престъпления“. Той щеше да разпознае лицата на поне половината пътници в автобуса. Болд не познаваше другия човек, но той не направи никакъв опит да докосне лявото си ухо. В ръцете си държеше две големи пазарски торби.
Вратите се отвориха и Дигър Шуп се качи в автобуса. Шофьорът хвърли на Болд един бърз, напрегнат поглед, а после извърна лице така, че Шуп да не го познае. Обстановката в автобуса се наелектризира. Новите пътници платиха билетчетата си, Шуп вдигна глава, видя Болд и заговори:
— Виж ти! Проклет да съм… — Но в този момент шофьорът натисна газта, после рязко скочи на спирачката, отново даде газ, а двамата прави пътници паднаха на пода.
Дени Левин се престори, че помага на Дигър Шуп да се изправи. Наведе се надолу, почти допря устни до ухото му, и Болд го видя да произнася няколко думи. Шуп кимна едва забележимо, изправи се и като истински професионалист спокойно се отправи към задния край на автобуса и седна на едно от свободните места.
Шофьорът на автобуса започна да се извинява надълго и нашироко — особено на мъжа, който бе разпилял покупките си. Помогнаха му да събере провизиите и мъжът седна на мястото до Боби Гейнис. Автобусът отново потегли.
След още две спирки Болд забеляза Ла Моя да чака под навеса и отново изпита истинско облекчение, че вижда един от хората си. При задната врата настъпи раздвижване, защото двама от агентите избраха именно тази спирка, за да слязат.
Ла Моя плати билетчето си, насочи се право към заподозряната и седна до нея. Стомахът на Болд се сви. Само на Ла Моя можеше да му хрумне подобно нещо.
— Времето най-после се пооправи — дружелюбно я заговори той.
Тя го погледна и се усмихна неуверено.
— Но летата, разбира се, са си най-приятни.
Никакъв отговор.
— Карате ли сърф? — продължи да я разпитва той.
Тя поклати отрицателно глава, но се усмихна по-широко, очевидно поласкана от вниманието му.
— Страхотен спорт — осведоми я Ла Моя. — Най-добре е да се практикува в езерата, защото те не са толкова студени. Някога била ли си на някое от езерата?
Тя гледаше право напред. Не му отговори.
— Караш ли мотор? — не се отказваше той. — Това яке… заради модата ли е, или наистина караш мотор?
— „Харли“.
— „Харли“! Не мога да повярвам! Ти караш „Харли“?
Болд се извърна към прозореца и се усмихна на себе си. Минаха край още една спирка. Шофьорът намали, но не спря.
Корнелия Ули надникна през прозореца, после се пресегна и даде знак на шофьора с отвратително пронизителния звън на електронния бутон за спирка по избор.
Болд осезателно почувства нарасналото напрежение в автобуса, но иначе лицата на пътниците си останаха спокойни и невъзмутими.
Оставаха още стотина метра.
— Това твоята спирка ли е? — попита Ла Моя и й даде да разбере, че е готов да се отмести, за да й направи път.
— Да, благодаря.
Ла Моя се изправи.
Шофьорът срещна погледа на Болд в огледалото за обратно виждане. Той му кимна едва забележимо в отговор, стисна здраво облегалката на седалката пред него и посегна за оръжието си.
Автобусът намали преди спирката, после рязко сви наляво и запрати Корнелия Ули в прозореца. Ла Моя, демонстрирайки рефлекс на пантера, буквално завря значката си под носа й, завъртя я с все сила към себе си и изкрещя:
— Сиатълски полицейски участък! Вие сте арестувана! Не мърдайте! Не го правете! — додаде той и заби коляно в кръста й, за да я укроти.
Автобусът спря на един празен парцел.
Корнелия Ули се развика за помощ и погледна през рамо, но за нейна голяма изненада се оказа пред дулата на половин дузина пистолети, насочени в главата й. Някои от агентите не се виждаха от седалките, други стояха в цял ръст на пътеката. Белезниците щракнаха около китките й.
— Шибано копеле! — извика тя и се опита да се изкопчи от хватката на Ла Моя.
— Чантата! — изкрещя Болд.
Един от агентите коленичи и погледна под седалката.
— Чантата — повтори Болд и този път в гласа му се прокраднаха нотки на безпокойство. В нея бяха доказателствата: парите, кредитната карта. Забеляза, че Ла Моя, който все още държеше заподозряната, се оглеждаше наоколо за така важната чанта. Други двама агенти се заловиха да огледат пода на автобуса. Единият от тях бавно се изправи, срещна погледа на Болд и бавно я вдигна във въздуха. Чантата.