Капитан Ранкин и бюрократите в управлението отново бяха отбелязали точка: Неволно или не, те бяха предизвикали Хари Колфийлд да поиграе на руска рулетка.
Изтеглянето на хранителните продукти, самото споменаване на ФБР — всичко това развързваше ръцете на Колфийлд. Той вече знаеше противниците си. Безразсъдното решение на капитан Ранкин бе сближило детектива и престъпника. Защото и двамата изпитваха ужас от това решение. Без да проверява дори, Болд знаеше, че в кабинета му ще го очаква поредният факс.
И по някакъв странен начин остана доволен, че е познал.
Дафи бе прекарала нощта с Оуен Адлър и се събуди късно. Беше се почувствала безсилна и омърсена от проведения разпит и бе побързала да хвърли дрехите си и да поплува на лунна светлина. След това се присъедини към Оуен в леглото и потъна в дълбок сън.
Беше се измъкнал безшумно от леглото, успял беше да се изкъпе и обръсне и вече се обличаше, когато тя се събуди.
— Имението е под наблюдение. Иначе нямаше да дойда.
— Зная — отвърна той. — Радвам се, че дойде.
— От седмици не съм спала толкова добре.
— Липсваше ми — промълви той. — А също и на Корки.
Оуен закопча ризата си догоре.
Дафи изправи възглавницата и седна в леглото. Чаршафът се бе смъкнал до кръста й и тя се почувства прекрасно при мисълта, че може да си позволи да стои частично гола, без да се чувства омърсена от чужди погледи. Тук не изпитваше чувството, че е постоянно следена. Въпреки това реши да не споделя подозренията си относно Фаулър. Поне за момента.
— Татко? — Корки идваше по коридора.
Адлър не искаше дъщеря му да разбере, че Дафи споделя леглото му. Дафи знаеше това, затова веднага се спусна към банята, но успя да стигне само до вградения гардероб, където бе принудена да се скрие. Почувства се като тийнейджърка, която се крие от нечий родител, и тази мисъл я накара да се разсмее — Корки като родител на Оуен, а не обратното — и тя трябваше да запуши уста с ръкава на едно спортно сако, за да не я чуят.
— Факсапаратът се включи — докладва дъщеря му.
— Веднага идвам. — Оуен се поколеба за миг, преди да извика: — Скъпа?
— Защо Дафи се крие в гардероба?
Хлапета. Умът на Дафи трескаво заработи.
— Опаковам подаръка за рождения ти ден, Корки — провикна се тя.
— Така ли?
— Да не си посмяла да надничаш! — Дафи огледа закачалките, опитвайки се да открие някой халат, и накрая се спря на една от шитите по поръчка ризи на Оуен.
— Ще дойдеш ли с нас на яхтата?
— Може би след това — отговори Дафи. — Не мога да обещая.
— Ще изпуснеш Клоуна Монти.
— Дафи е изключително заета, скъпа, но ще се опита да дойде поне на партито.
— А какъв е подаръкът?
— Да не си посмяла да надничаш! — повтори Дафи и за всеки случай нахлузи един от слиповете на Оуен. Разсмя се отново, защото й трябваше и колан, за да го закрепи около кръста си. Побърза да го събуе.
— Ще се видим в кухнята — обади се Адлър.
— Добре — разочаровано отвърна детето.
Адлър се приближи до гардероба.
— Не се притеснявай за партито. Аз напълно разбирам колко си заета. А също и Пийчис.
Но Корки нямаше да го разбере и Дафи съзнаваше това по-добре от собствения й баща.
— Ще се присъединя към вас по-късно. Оставете ми малко торта и сладолед. — Изчака за миг и му напомни:
— Факсът.
„Денят на смъртта.
За кого бие камбаната?
Бие за теб…“
През по-голямата част от последните тридесет минути вниманието на Болд бе разделено между съдържанието на факса и заседателната зала, където забождаха с кабарчета единадесетте етикета, отпечатани в „Гремблинг принтърс“. Всички те съдържаха трите основни цвята — червено, жълто и синьо — и поне една ивичка фолио — медно, сребристо или златисто. Продуктите бяха абсолютно различни — като се почне с енчилади и се свърши със замразено кисело мляко, а капризният стомах на Болд започваше да се бунтува само при вида им.
Беше девет часа сутринта, а Ла Моя и Гейнис си бяха у дома и се възстановяваха след снощното тежко дежурство.