Болд се обади:
— Значи трябва да го хванем на местопрестъплението.
Тя кимна.
Дафи погледна часовника и нетърпеливо напомни:
— Остават по-малко от четиридесет минути.
Униформеният полицай влетя през вратата, размахал лист хартия в ръката си.
— Установихме регистрационния номер — обяви той.
От запад подухваше лек ветрец, издуваше деветте бели платна и леко полюляваше лодките. Болд, облечен с мръсни работни дрехи, се подпираше на една лопата, а Ла Моя, сграбчил една кирка, усилено копаеше някаква дупка, която не водеше за никъде. Двамата работеха на асфалтовата пътека, излизаща от паркинга, която свързваше пристанището с паркираните коли. На ухото на Болд бе прикрепена малка слушалка с телесен цвят, а кабелът й се губеше надолу между яката и врага му. Под второто копче на работната му дреха бе закрепен скрит микрофон. Болд се заслуша в монолога на дежурния диспечер. Ако се престореше, че се чеше по гърдите, Болд можеше да натисне едно копче, което включваше микрофона му.
Двамата работници, които почистваха басейна, бяха членове на ударната група. Както и другите четирима — двама мъже и две жени, едната от които бе Дафи Матюс — които се занимаваха с довършителните подробности от подготовката за партито. Хората от предварително наетата за целта фирма бяха затворени в сградата на яхтклуба и не се показваха навън. Един от снайперистите на ФБР седеше край комина на клуба и се преструваше, че ремонтира нещо. До него имаше руло насмолен брезент, в което бе скрита полуавтоматична пушка с лазерен мерник. Този мъж бе в състояние да улучи неподвижна мишена от двеста и петдесет метра и притежаваше куп награди, които го доказваха. В момента обаче можеше да мисли единствено за изтръпналите си глезени.
На борда на една седемметрова лодка, закотвена до кея за зареждане с гориво, компания от трима души пиеше следобедните си коктейли. И тримата бяха от отряда — и тримата първокласни стрелци. А коктейлът беше изстуден чай, налят в бутилка от бърбън. Един от посетителите на клуба очевидно имаше проблем с двигателя на колата, а негов приятел му помагаше да отстрани повредата — и двамата бяха наврели глави под капака на шевролета, а пистолетите им, невидими за обикновения минувач, бяха готови за действие. В сградата на клуба бяха скрити шестима агенти на силите със специално предназначение, а в съблекалнята край басейна се криеха още шест.
Всичко на всичко двадесет и четири ченгета и агенти, осем от които екипирани със слушалки и микрофони за радиовръзка. Диспечерът поддържаше постоянна връзка с всички звена, със спокоен и монотонен глас ги информираше за последните събития и беше в готовност да реагира при първи подаден сигнал.
Болд долови бръмченето на приближаващия се хеликоптер на местната радиостанция. Човекът с птичия поглед пътуваше заедно с пилота и докладваше на диспечера по специална радиочестота. Този човек се славеше със способността си да забележи лисица сред горски гъсталак от триста метра височина. Ако хладилният камион на Колфийлд се намираше в района, той щеше да го открие.
Съдействаха му четиринадесет полицейски коли без обозначителни знаци, които патрулираха из седемнадесетте улици, свързани с двете шосета, които пък преминаваха в черен път, на края на който се намираше въпросният яхтклуб. Радиовръзката между тези коли се осъществяваше от въоръжени агенти на ФБР.
Пътуващият търговец, който спираше пред всяка врата на съседната уличка, бе всъщност детектив Гучиано. На практика той не продаваше нищо — задачата му бе да предупреди хората да приберат децата си у дома, да заключат вратите на къщите си и да чакат сигнал за отбой. Освен това навсякъде показваше снимката на Колфийлд, в случай че заподозреният е обикалял из квартала и в други дни.