— Не се безпокой толкова много, сержант — небрежно подхвърли Ла Моя и се зае да направи дупката, която копаеше, малко по-дълбока.
В ухото на Болд пропука статично електричество.
— Платноходките се намират на около пет минути път от клуба — докладва диспечерът. — Алфа ще пристигне след около четири минути. — Това беше Адлър. — Р1 и Р2 готови за действие, моля.
— Родители 1. Родители 2. Едно БМВ 700 и един мерцедес седан, конфискувани и двете при акции срещу наркопласьори, завиха по пътя, минаха под телефонните техници, които, качени на един стълб, уж поправяха линиите, и спряха на паркинга пред клуба — в колите уж имаше родители, които възнамеряват да се присъединят към децата си на партито. През изминалите тридесет минути усилията на част от екипа бяха насочени към издирване родителите на децата — в по-голямата си част момиченца — поканени на тържеството. Успяха да се свържат с родителите на единадесет от общо осемнадесет дечица, в резултат на което местата им на партито щяха да бъдат заети от полицаи под прикритие. Къде се намираха родителите на останалите седем деца не бе установено.
Хеликоптерът се спусна ниско над главите им, а после направи завой и се насочи за поредната си обиколка над плаващия мост. Болд вдигна поглед. Човекът с птичия поглед беше седнал от другата страна на стъклената кабина и в момента сигурно внимателно оглеждаше с бинокъл местността. Човекът с птичия поглед, който можел да преброи миглите на бълха.
Пристигнаха още няколко коли — някои бяха полицейски, други — не. Болд почувства струйка пот, която се стичаше по гърба му. На всичкото отгоре пристигаха и цивилни граждани. Искаше му се да бяха изнамерили начин да предотвратят това.
— Добре ли си? — Болд се обърна към Ла Моя.
Ла Моя остави кирката, вдигна поглед към сержанта и кимна мрачно.
— Копането на дупки е лайняна работа.
— Запомни ли репликите си?
— Готов съм, сержант. Отпусни се.
Болд чу лая на кучетата, макар че все още не се виждаха. Очакваха да пристигна три немски овчарки. Даяна, която оглавяваше взвод К-9 и обучаваше кучетата, беше облечена с дънки и тениска с лика на Боб Дилън — приличаше на жена, излязла на следобедна разходка, за да наблюдава лодките, които се прибират в пристанището. А иначе имаше за цел да въведе някакъв ред в хаоса и представляваше поредния актьор в набързо скалъпената пиеса.
Гласът на диспечера затвори спокойно в ухото на Болд.
— Установихме зрителен контакт. Повтарям: зрителен контакт.
— Задръж! — разпалено прошепна Болд, а Ла Моя, вдигнал кирката над главата си за поредния удар, я свали на земята и зачака.
Болд се заслуша, а после докладва:
— Човекът с птичия поглед забелязал сив покрив на камион с прилични размери, паркиран сред дърветата на около четвърт миля оттук.
— Пристигнал е рано — отбеляза Ла Моя. — Точно според предвижданията на Клемънтс. Обзалагам се, че Клемънтс е бил бойскаут. — После додаде: — Винаги съм мразил бойскаутите. Виж, момичетата скаути бяха друго нещо… — Той отново замахна с кирката. Когато беше нервен, Ла Моя бе неизчерпаем източник на шегички. Болд копнееше за малко тишина. Ла Моя продължи да бъбри: — Като си помисля обаче, струва ми се, че бих могъл да свикна с тая работа. Физическият труд започва да ми липсва.
— Стига приказки! — скастри го Болд.
Хеликоптерът се издигна високо над моста. Болд предположи, че оттам човекът с птичия поглед можеше да държи под око камиона. Диспечерът му предаде въпрос, зададен от Шосвиц, и Болд побърза да отговори:
— Никой да не минава край него. Не искам да го уплашим. Ясно? — После кимна и отново се подпря на лопатата.
Болд притисна ръка към слушалката и информира Ла Моя.
— Втори камион. Тъкмо навлиза по пътя… Изчакай! Отби встрани… Нещо не е наред… Спукани гуми… Човекът с птичия поглед информира, че и четирите гуми са пукнати.
— Сложил е шипове по пътя — заключи Ла Моя.
В същото време Болд докладва:
— Шипове по пътя. — Ла Моя се ухили доволно. И сам се бе досетил.
— Освобождава се от конкуренцията — каза Ла Моя. — Иска да е сигурен, че предварително наетият камион няма да се появи. Този тип е много умен, сержант.
— На мен ли го казваш?
— Нервен ли си? — попита Ла Моя, съсредоточил цялото си внимание върху работата. — Нищо не може да се сравни с една операция като тази, нали? И аз никога не успявам да се възстановя напълно. Това е като да сложиш твърде много марки на едно писмо. Така и не можеш да си ги получиш обратно след това. — После додаде: — Вашият пощальон някога да ти е връщал пари за излишните марки?