Хладилният камион спря на около петнадесет метра от Болд. Камбанките му шумно звъняха. Сержантът нехайно извърна глава. Шофьорът имаше клоунско лице с тумбест нос и жълта перука. Облечен бе в торбест костюм на червени, жълти и сини райета. Той вдигна ръка, извади клечка за зъби от устата си и я хвърли в пепелника. Това бе напълно достатъчно за Болд: Човекът бе Хари Колфийлд.
На Болд му стана още по-горещо — химична реакция на тялото. Не можеше да си позволи да го оглежда, затова веднага отново насочи поглед към черната дупка, изкопана от Ла Моя, която поразително напомняше на детско гробче. Наведе се и загреба за пръв и последен път с лопата, а после разсипа пръстта в дупката. Като вдовица на погребение. Докосна бутона на гърдите си и промълви под напрегнатия поглед на Ла Моя:
— Самоличността на заподозрения потвърдена. — Чу, че диспечерът веднага повтори думите му, измъкна слушалката от ухото си и я скри под яката на ризата си. Вече нямаше контакт с останалите. Беше сам. Изолиран.
Според предварителния план Болд и Ла Моя трябваше първи да предприемат своя ход — задачата им бе да примамят децата към камиона, събирайки ги по този начин по-близо до паркинга и по-далеч от пристана и моравата, украсена за партито. Болд пристъпи две крачки към камиона и небрежно подвикна през рамо — достатъчно силно, за да бъде чут от шофьора.
— От кой вид искаш?
— С портокал и ванилия — високо отвърна Ла Моя, произнасяйки единствената реплика, която му бе отредена.
Болд ускори крачка, видял децата, които бързо се приближаваха зад него. Сетивата му бяха напрегнати и изострен до краен предел — слънчевата светлина изведнъж му се стори ослепително ярка — непоносима и заслепяваща. Вляво от него полицаят, застанал на високия трамплин, леко промени местоположението си. Вдясно се намираше снайперистът, който, застанал върху гребена на покрива, вече не се виждаше, но Болд и така можеше да си представи черното око на цевта, насочено надолу към него.
Ако Болд решеше да натисне бутона, скрит под ризата му, и да произнесе думите „Обезвредете го“, с Колфийлд беше свършено — присъдата му щеше да бъде изпълнена начаса. Болд чудесно съзнаваше каква власт му даваше правото да вземе подобно решение. Той сам щеше да изпълни ролята на съдията, на съдебните заседатели и на екзекутора. Най-ироничното в цялата ситуация бе, че единствено арестът можеше да спаси човека в камиона.
Тези размишления го накараха да позабави крачка. Две от децата изтичаха край него и като се състезаваха помежду си, стигнаха първи до камиона. Не го бяха планували по този начин, помисли си Болд. Задачата му бе да пипне Колфийлд, преди да е започнал да продава сладолед, само че това вече не бе толкова лесно, защото двете деца — евентуални заложници — се намираха твърде близко до престъпника.
Спасителният изход бе Даяна и трите й немски овчарки. Болд я потърси с поглед, видя, че вече е заела позиция точно зад камиона — седеше на колене, говореше нещо на кучетата си, дебнеше и изчакваше.
Болд не би могъл да пипне Колфийлд, преди да махне двете деца от пътя му.
Първото дете си поръча голям сладолед с ядки. Колфийлд, който като че ли се чувстваше малко несигурен, мина от едната страна на камиона, отвори две вратички, а после се върна и рече не твърде убедително:
— Нямам с ядки. — После подаде сладоледа на момиченцето. — С ядките свърши.
Детето пое сладоледа и незабавно връчи на Колфийлд от два долара. Болд веднага забеляза страха, проблеснал в погледа на заподозрения — след цялата предварителна подготовка той очевидно бе пропуснал да си вземе дребни пари за рестото. Промърмори нещо, погледна към Болд и бързо влезе в камиона. Излезе с дребни монети и върна няколко на момиченцето. Отново погледна Болд — този път погледът му беше изключително спокоен — и Болд си помисли, че Колфийлд знае, че са го вкарали в капан.
Второто дете си поръча „Ред Бар“ — замразен плодов сок на пръчка — а Болд, който чакаше реда си на опашката, си помисли, че в този момент всичките замразени продукти на „Монтклер“ се изтеглят от търговската мрежа на три съседни щата, всеки хладилен камион се проверява и изпразва, а продуктите се унищожават. Надяваха се по този начин да попречат на Колфийлд да реализира плановете си в по-широк мащаб — ако, разбира се, е имал такива.
— Имате ли дребни? — Мъжът се обърна към Болд. — Имате ли някакви дребни? — повтори Колфийлд. Болд се бе отнесъл в мислите си. — От по двадесет и пет цента?
Работните дрехи позволяваха на Болд да бръкне в джоба на панталона си и той измъкна пет монети по двадесет и пет цента и няколко по десет. Протегна разтворената си ръка към Колфийлд, който му благодари, избра монети, равностойни на един долар, и му подаде банкнота в замяна.