— Адвокатите са кръвопийци. — Той погледна директно към Смит. — Никакви адвокати.
— Нека да поговорим една минута за твоето обесване.
— Искам всичко да свърши.
— Разбирам. Но защо толкова бързо? Ами Марк Мериуедър?
— Той е мъртъв. Всичко свърши.
— Ти си го обичал.
— Той беше добър с мен.
— А те го разориха.
— Те излъгаха.
— Да. Знаем това.
Колфийлд леко се наведе напред. Болката в раненото рамо го накара да спре, но вратът му остана издаден напред.
Клемънтс продължи:
— О, да. Знаем за случилото се. Те затриха птиците. Платиха на хора, за да хвърлят вината върху Марк Мериуедър. — Той замълча за миг. — Накараха ви да избиете птиците.
На лицето на Колфийлд се изписа неописуема болка. Последното нещо, което Болд искаше, бе да изпита съжаление към това чудовище.
— Не беше лесно, нали? Да изколите всичките птици?
Колфийлд леко поклати глава. Сякаш изобщо не бе в стаята.
— Никога преди не беше виждал господин Мериуедър в такова състояние, нали?
— Толкова много кръв — прошепна Колфийлд.
— Той не беше на себе си.
— Той се промени.
— Да, клането на всичките онези птици го промени, нали? — После додаде: — Промени всички ви.
Колфийлд кимна.
— Ти обичаше тези птици.
Той кимна отново.
— Имаме нужда от помощта ти, Хари. Ако ни помогнеш, и ние ще ти помогнем. Сержант Болд знае всичко, което се е случило в „Лонгвю фармс“, но искаме да разберем за супата. Какво сложи в супата?
— Птиците не бяха болни.
— Знаем това. И ти обвиняваш господин Адлър.
— Те излъгаха за нас.
— Ами супата, Хари? Кажи ни за супата.
— Те натровиха птиците ни. Аз ги предупредих. Но те не ме чуха. — Очите му се изцъклиха, погледът му вече не бе насочен към Клемънтс, Болд или Смит, а прикован в някаква точка на отсрещната стена или тавана. Беше се отнесъл в някакъв негов си свят. — Помислих си, че холерата може би ще ги убеди.
— Ти си сложил холера в супата?
Той кимна.
Болд погледна към касетофона. Касетата все още не бе свършила.
Клемънтс забеляза погледа му и каза:
— Не те чух, Хари.
Хари Колфийлд продължи да се взира в стената.
— Имаме нужда от помощта ти, Хари.
— Направих го, защото те ни сториха зло. Направих го, за да им покажа, че е по-добре да ме послушат.
— Какво направи?
— Натрових супата.
Болд и Клемънтс се спогледаха. Ето го признанието — записано на лента при това.
Колфийлд отново се опита да седне, но пак бе победен от болката. Погледна ги и рече умолително:
— Защо не ми повярваха? Защо допуснаха да умрат всичките онези хора?
— Извинете ме — обади се Смит. Беше пребледняла, устните й трепереха. Мълчаливо се отправи към вратата и излезе от стаята.
— Разкажи ми за парите — подхвърли Болд.
— За какво говориш? — Колфийлд прикова пламналия си поглед върху Болд.
— За парите за откупа — напомни му сержантът. На лицето на Колфийлд се изписа пълно недоумение. Болд бе сигурен, че не се преструва.
— Ти си се побъркал. — Обърна се към Клемънтс и рече: — Всичките ченгета са откачени.
— А ти, Хари?
— Кой е този? — Колфийлд адресира въпроса към Болд. После рече на Клемънтс: — Ти си психиатър, нали?
— Какво изпитваш, когато мислиш за всичките тези убийства, Хари? Разкажи ми за убийствата.
— Питай Оуен Адлър. Вината не е моя.
— Разкажи ми за убийствата.
— Не съм убивал никого.
— Напротив, Хари. Ти уби дванадесет души, включително две…
— Не съм убивал никого! И не зная нищо за никакъв откуп и за каквото там ме питахте, по дяволите! — Последните думи бяха адресирани към Болд.
Клемънтс се приведе още напред, почти допря лице до неговото, и прошепна с искрен и приятелски тон:
— Ние те слушаме, Хари. Искаме да чуем всичко, което имаш да ни кажеш. Без значение какво. — Очите на Колфийлд се напълниха със сълзи. — Този свят не се е отнесъл добре към теб, синко, нали? — Този път Колфийлд не възрази срещу думата синко. Само поклати глава и сълзите се затъркаляха по лицето му. Клемънтс заговори сърдечно, но в гласа му се прокрадваха неестествени и мистериозни нотки. — Никой не иска да те чуе, нали? Зная какво означава това, синко. Повярвай ми! Наистина зная. Никой никога не слуша. — Колфийлд отново поклати глава. — Ти им разказа за случилото се в „Лонгвю“, но те не пожелаха да те чуят. Това честно ли е? Казал си им и за онова обвинение за притежаване на наркотици — о, да, четох молбата ти. Брилянтно изпипан документ, синко. Нещо, с което можеш да се гордееш. Изчетох го от начало до край. — Колфийлд простена. — Но никой не те слуша, нали? Казват ти да си вървиш. Гонят те. Отнасят се с теб като с дете. Но никога не те слушат, нали? — Клемънтс направи кратка пауза. — Никой не те е слушал така, както Марк Мериуедър навремето. А те ти отнеха Марк. Съсипаха живота му, нали?