Викът, който се изтръгна от гърдите на Колфийлд, сигурно се е чул в няколко от болничните крила. Пациентът отвори уста и започна да вие, вперил поглед в тавана, залюлял глава върху възглавниците. Доктор Ричард Клемънтс отметна глава назад, затвори очи и се заслуша подобно на оперен ценител, който се наслаждава на прекрасна ария.
— Аз те слушам! — извика Клемънтс по средата на един протяжен вой, но това само подтикна пациента да зареве още по-силно.
Болд погледна касетофона. Никой няма да повярва на това, помисли си той.
Сестрите рязко отвориха вратите, но Клемънтс вече бе вдигнал ръка, за да ги възпре и да ги накара да напуснат стаята. Болд дори не бе чул, че се приближават.
— Добре сме — информира докторът. — Само едно полезно за здравето разтоварване. — После се обърна към пациента. — Те те чуха, Хари. Видя ли? Сега вече те слушаме! И те чуваме!
Колфийлд спря да вие и отвори насълзените си очи. Болд си помисли, че Хари Колфийлд току-що бе направил съдбоносно пътуване, и те бяха станали свидетели на последните останки от здрав разсъдък. Клемънтс обаче изобщо не изглеждаше притеснен. Заради разтревожените сестри той се обърна към пациента:
— Ние сме добре, нали, синко? Сега сме по-добре, нали? — Погледна сестрите и додаде: — Видяхте ли? — Махна снизходително с ръка, за да ги отпрати, и довърши жеста, като изчетка някакви невидими прашинки от реверите на двуредното си сако.
— А сега да започнем от самото начало. Какво ще кажеш, синко? Всяко действие е предшествано от някаква мисъл. Можеш ли да ми кажеш кога за пръв път ти хрумна, че Оуен Адлър трябва да си плати за извършените престъпления? Кога те осени първото вдъхновение? А аз разполагам с всичкото време на света, синко. Всичкото време на света.
Клемънтс погледна към Болд и се усмихна широко.
Болд не беше съвсем сигурен кой от тия двамата е по-луд.
— Парите — повтори Болд.
— Не зная нищо за никакви пари — сърдито отвърна Колфийлд.
И Болд му повярва за втори път.
Той обаче не разполагаше с всичкото време на света. Грабна касетофона и тръгна направо към службата, за да прослушат записа и да го напишат на хартия.
Болд спа непробудно четиринадесет часа и се събуди в два часа след обяд. Хапна малко, обади се в службата и отново заспа. В единадесет през нощта беше напълно буден, а в главата му се въртяха най-различни мисли. Целуна заспалата си съпруга, преоблече се и отиде в службата. На смяна беше отрядът на Де Анджело. Всички го поздравиха за успешната акция и за изтръгнатото самопризнание. Отнасяха се с него като с герой, но Болд не се чувстваше такъв: изнудвачът, поискал откуп от Адлър, бе все още на свобода.
Обади се на Дафи, но не можа да я намери. Научи, че Корнелия Ули е получила обществен защитник. Вече бе станала част от системата.
Все още не бяха установили никаква връзка между Ули и Хари Колфийлд. У самия Колфийлд не бяха намерени никакви пари и кредитни карти, а и той категорично отричаше да знае нещо за изнудването — при положение че бе признал за хладнокръвно извършените убийства. Всичко това даваше на Болд основание да вярва, че Колфийлд няма никакво отношение към финансовата измама.
Той извади досието на Ули и задълбочено проучи миналите й арести: обвинения за участие в улични банди, продажба на наркотици и проституиране, които впоследствие са били оттеглени. Разгледа снимките от предишните арести — била е шестнадесет-седемнадесетгодишна. По онова време е била невероятна красавица. Сега, на двадесет и една, бе изгубила красотата си — животът на улицата си бе казал думата. Участието в банди се отразява най-зле върху младите момичета.