Шилшол Марина бе претъпкана с мачти и оглушена от плющенето на платна и подрънкването на кухи алуминиеви тръби. Вятърът свистеше край стоманените шлагове. Силен дъжд бръскаше по плексигласовото предно стъкло и барабанеше по синия навес на моторницата, която подскачаше по вълните и отнасяше Болд и Дафи към очакващия ги моторен кръстосвач. Той бе временно закотвен откъм подветрената страна на сивите каменни блокове, които служеха като вълнолом и предпазваха от вълните изкуствено създаденото заливче. Седемнадесетметровата яхта можеше, естествено, да спре и на пристанището, но Адлър не желаеше да поеме риска той и придружаващите го да бъдат забелязани с представители на полицията.
— А преди време тази лодка ми изглеждаше толкова красива! — извика Дафи, за да надвика рева на двигателите. Тя не приличаше на себе си. Може би я изнервяше мисълта, че й предстои да се срещне с Адлър по делови въпрос, и то в компанията на толкова много други хора.
— Той бесен ли е? — провикна се Болд.
Тя вдигна вежди. Знаеше за кого става дума. И извика в отговор:
— Разтревожен е. — Вдигна ръце и прибра косата си, за да не я шиба по лицето. — Би искал да потърсим случаи на самоубийства, когато получим списъка със служителите му… съпруга, роднини. И банкрути. Това са непосредствените му искания.
— Смята, че въпросът е личен?
— Любов, пари и отмъщение — рече тя, цитирайки най-честите причини, поради които хората се избиват един друг. — Възможно е да си имаме работа с параноиден шизофреник — предупреди Дафи. — Но пък може да се окаже и хладнокръвен психопат.
На Болд му се стори, че вятърът изведнъж стана по-студен.
— Бих искала да включа в разследването и доктор Ричард Клемънтс. Работи в БПА.
Дафи имаше предвид Бюрото за поведенчески анализи към ФБР. Болд знаеше, че бе използвала помощта на Клемънтс и в други разследвания. Той обаче никога не се бе срещал с него.
Черните дъждовни облаци надвиснаха застрашително ниско. Болд разкопча яката на ризата си и сдъвка две хапчета „Малокс“.
— Добре ли си? — Тя направи няколко несигурни стъпки и се отпусна на пейката до него. Косата й се ветрееше на вятъра. — Добре ли си? — повтори тя, този път с по-интимен тон и се притисна към него.
— Чух, че състоянието на момчето се влошило — рече той.
Тя се пресегна, сложи ръка върху ръкава на спортното му сако и леко стисна ръката му.
Моторницата намали скоростта си и когато се изравни с яхтата, някаква жена от екипажа им хвърли едно въже. Дафи се изкачи по стълбата, следвана от Болд. Моторницата бързо се отдалечи, като пореше сърдитите зеленикави вълни, оставяйки след себе си диря от бяла пяна.
— Мръсно време — обади се жената. Беше на около двадесет години, с атлетично телосложение, хубави крака и решителни зелени очи. Облечена бе с шорти в цвят каки, синьо-бели платнени обувки и тениска в аквамаринено синьо. На рамото й се виждаше мокро петно.
Спуснаха се в просторна, обзаведена с вкус всекидневна. Оуен Адлър, застанал в долния край на стръмната стълба, подаде на Дафи ръка, за да й помогне при слизането.
— Добре дошли на борда — поздрави той Болд.
Адлър младееше за своите четиридесет и пет години. Косата му бе посребрена на слепоочията, носеше очила с телени рамки, маншетите на ризата му бяха закопчани със сребърни копчета. Беше малко под метър и осемдесет, но изглеждаше значително по-висок. Облечен бе с кафяви италиански мокасини, ленен панталон и памучна риза на бледорозови точки с колосана яка. Ръкостискането му беше здраво, тъмните му очи гледаха интелигентно и проницателно.
Адлър и Дафи седнаха в двата противоположни края на малко канапе. Адвокатът на Адлър и негов главен заместник по въпросите на производството, Хауърд Таплин, зае стола вдясно от Адлър. Таплин беше жилав мъж с изпито лице, старателно поддържан мустак и напрегнати сиви очи. Облечен беше със сив костюм, черни обувки и дълги тънки чорапи, които обикновено се носеха с жартиери. Болд се настани между Таплин и Кени Фаулър. Навремето Фаулър работеше като полицай в „Углавни престъпления“ и се занимаваше основно с гангстерските войни. Болд го виждаше от време на време в „Големия майтап“, където свиреше на пиано в малките часове на нощта. Студеният и твърд поглед в очите на Фаулър бе съзнателно култивиран. Тъмната му коса бе пригладена назад, облеклото му бе винаги безупречно. Той самият се възприемаше като чаровник, по когото въздишат всички жени, макар че зад гърба му се шушукаше, че винаги си е падал по млади момиченца. Болд познаваше славата му на изключително избухлив и безжалостно откровен човек. Фаулър силно стисна ръката му и го попита за Лиз и Майлс. Никога не пропускаше да се поинтересува от тях. В устата му имаше няколко нови изкуствени зъба, на долната му устна се забелязваше малък белег. Болд се зачуди как ли изглежда другият участник в търкала — Фаулър поддържаше тялото си в завидна форма, а дрехите му, ушити по поръчка, само подчертаваха внушителното му телосложение.