— Може би е редно да покажеш на сержанта и останалата част от яхтата. Само за няколко минути.
Последва неловко мълчание и след кратко колебание двамата се изправиха.
Тя преведе Болд през трапезарията и му показа трите спални каюти, както и плаващия кабинет на Адлър, оборудван с клетъчен телефон и факс.
— Какво става тук? — попита я Болд.
— Оуен е в състояние да разреши всички възникнали противоречия. Дай му само няколко минути.
— Кажи ми нещо за Таплин.
— Интелигентен, загрижен за компанията, лоялен. Дългогодишен приятел на Оуен. Ръководи основната част от ежедневната работа във фирмата. Оуен твърди, че в голямата си част успехите им се дължат на Хауърд Таплин, но това, само по себе си, е доста красноречиво доказателство за характера на Оуен.
Болд забеляза малко устройство за идентифициране на подателя, свързано към факс апарата. Устройството веднага изкарваше на дисплей номера, от който е изпратен всеки пристигащ факс.
— Фаулър — констатира Болд.
— Идеята е добра, нали?
— Само ако сподели констатациите си с нас — отвърна Болд и додаде: — Нещо, в което аз силно се съмнявам. Таплин очевидно предпочита да разрешат проблемите си без наше участие. А както самата ти ми каза, Таплин е човекът, който попълва чековете със заплатата на Кени.
— Оуен ще ти даде всичко, което пожелаеш, Лу.
— Това поверителна информация от самия източник ли е?
Коментарът му не й се понрави особено.
— Време е — обяви Дафи. Поведе го обратно към каютата, където ги очакваха останалите.
Когато двамата се върнаха на местата си, Адлър заговори:
— В средата на осемдесетте имахме подобен случай. Не беше холера, а салмонела. Но бе открита в нашите супи.
— Случай? — сепна се Болд.
— Не беше съзнателно заразяване. Нищо подобно. Просто в супите ни попадна заразено пилешко месо. Четирима души бяха хоспитализирани, последваха съдебни дела.
Таплин побърза да се намеси:
— Позволете ми да поясня. Ние не бяхме отговорни за случилото се. Вината не беше у нас, а у един от доставчиците ни. Инцидентът бе в прерогативите на щатското управление на ХЕИ. Не виждам основание за каквито и да било сравнения между двата случая.
Болд го погледна:
— Бихме искали да получим цялата документация, с която разполагате по случая.
Отговори му Адлър.
— Разбира се. — Таплин сякаш замръзна от изненада. Отвори уста да възрази, но Адлър го прекъсна и се обърна към Болд: — Всичко, от което имате нужда.
Осем
Облечен в тъмнозелен хирургически екип, привързал бяла книжна маска над устата и носа си, Болд бдеше край болничното легло на Слейтър Лоури. Беше получил разрешението както на болничния персонал, така и на майката на момчето, която бе наквасила със сълзите си предпазната маска върху лицето си.
Преди около час, когато състоянието на момчето се бе влошило от сериозно в критично, баща му бе колабирал и сега, напълно упоен, спеше в друга стая надолу по коридора. Зеленият хирургически екип на жената бе намачкан на местата, където съпругът й бе стоял вкопчен в нея часове наред.
Слейтър Лоури умираше. Всичките системи в тялото му отказваха да функционират.
Болд все още не можеше да повярва, че състоянието на момчето се бе влошило толкова бързо, и то след като е било прието в болница, диагностицирано и подложено на лечение. Огнестрелни рани, прободни рани, удушавания и изгаряния — Болд се бе научил да живее с тези болки през двадесетте, че и отгоре години полицейска служба. Но не можеше да приеме, че нещо такова би могло да се случи на едно малко момче.
Беше като хипнотизиран от непрекъснатия ритъм на системата, от върховете и падините, които чертаеха апаратите по зелените екрани на мониторите. Кожата на Слейтър беше пепелявосива, покрита със ситни капчици пот, които й придаваха призрачен блясък. Майка му постоянно подсушаваше лицето му, но в следващия миг то се оросяваше отново. Въпреки течностите и антибиотиците, които вливаха в тялото му, Слейтър Лоури изгаряше от треска. Слейтър Лоури си отиваше.
— Ако само можехме да си разменим местата — бе промълвила жената преди около час.
Болд знаеше, че има предвид сина си и самата себе си, но в един момент си помисли, че може би би искала да си смени мястото с него, неговият син, Майлс, да лежи в болничното легло, а тя да е само посетител. Оттогава насам не бяха изговорили нито дума повече. Погледите, които си разменяха, не се нуждаеха от обяснения. Тя несъзнателно обвиняваше Болд за случилото се. А Лу Болд, също несъзнателно, поемаше вината върху себе си.