Часовете се нижеха един след друг, петък премина в събота, лекарите и сестрите идваха и си заминаваха, а Болд си представяше малкото момче като младеж, а после и зрял мъж. Представяше си успехите и несполуките, радостите и скърбите, белязали собствения му живот, преостъпваше ги на Слейтър Лоури, защото вярваше, че е по-добре мечта назаем, отколкото живот без мечти.
В два сутринта бащата се върна в стаята, с притъпени сетива и неадекватно поведение, полагащ отчаяни усилия да подкрепи съпругата си в този момент. Болд се надигна да си върви, но жената каза „Останете, ако желаете“ и Болд отново се отпусна на мястото си. Не беше сигурен какво точно го привлича към това момче, към жената и болничната стая и макар от опит да познаваше рисковете, които застрашават детектива, взел твърде присърце нещастията на жертвата — добрият полицай трябваше да поддържа известна дистанция и безпристрастност — Болд реши да остане. Поради някаква причина, неизвестна и за него самия, той просто не можеше да си тръгне.
В два и четиридесет няколко от електронните монитори запищяха пронизително, пулсът на Слейтър Лоури замря, а дишането на Болд се учести. Цял екип от сестри и лекари се струпа около леглото на момчето. Усилията им успяха да спрат пищенето на апаратите, а двадесет минути по-късно, когато състоянието на момчето се стабилизира, лекарят пожела да говори с родителите насаме. От този момент нататък Болд остана извън стаята. Наблюдаваше момчето през стъклената стена, отделяща стаята от сестринския пулт. Там, на по-малки монитори, скрити под преградния плот, се отчитаха жизнените функции на момчето. Вътре в стаята имаше място само за три стола, а този, на който бе седял Болд, в момента бе зает от една монахиня, която се молеше тихичко. Седнала до болничното легло, тя стискаше безжизнената ръка на момчето и движеше устни в беззвучна молитва. Болд осъзна с безпощадна яснота, че Слейтър Лоури никога вече няма да види морския бряг, няма да играе до късно в топлите летни вечери, няма да се усмихва или негодува, няма да разменя с приятелчета картички на футболисти… никога вече няма да празнува рождения си ден.
Сестрите предложиха на Болд стол и кафе. А когато една жена за трети път му повтори, че болничният бюфет работи денонощно, той рязко се извърна и я скастри:
— Той се нуждае от вас, не аз!
Така и не можа да й се извини, защото мониторите в стаята отново запищяха, а на Болд му се стори, че чува църковни камбани.
Смъртта настъпи в три часа и единадесет минути в събота сутринта на тридесети юни и Болд сякаш бе обгърнат от призрачна и безнадеждна тишина. Мониторите с писък отбелязаха този миг, но Болд продължи да се надява. Стоеше на мястото си и се опитваше да окуражи момчето, да му вдъхне сили и издръжливост. Сестрите и лекарите отново се спуснаха да го съживяват, но въпреки всичките им усилия, въпреки цялата техника, струпана около болничното легло, чудото не стана.
Родителите, обхванати от неописуем ужас, се вкопчиха един в друг. Монахинята се отдръпна назад и затвори очи.
Разкъсвана от мълчалива агония, Бети Лоури погледна през рамо и за част от секундата срещна погледа на Болд. Болката и надеждата бяха заменени от покруса и примирение.
Последният удар на сърчицето на момчето бе последван от прави зелени линии, които пробягаха по екраните, втурнали се в преследване на следващия пациент.
Лекарят се извърна към родителите, очите му преливаха от жал и състрадание.
Болд си представи момчето наведено над макета на космическата совалка, видя очите му, изпълнени с любопитство и предизвикателство. Представи си вълнението в очичките на собствения си син, помоли се никога да не го изгуби, никога да не допусне той да стане част от статистическите отчети и бюлетини.
— Няма да допусна други жертви — изрече на глас Болд, стиснал ръцете си в юмруци. Дъхът му замъгли стъклената стена, пред която бе застанал. Обещанието се изтръгна от най-съкровеното, най-искреното, най-човечното късче на сърцето му.
Обещание, което съвсем скоро щеше да бъде нарушено.
Болд се прибра вкъщи малко след четири часа сутринта. Майлс се разбуди, а Лиз се обърна в леглото и избъбри нервно:
— Ти го събуди, ти се оправяй с него. — Уви се със завивките като в пашкул, главата й отново потъна във възглавницата, а той изпита отчаяна потребност да я люби. Да изтрие от съзнанието си мисълта за смъртта на онова невръстно момче.