Болд прекара остатъка от съботата, опитвайки се да се пребори със спомените за смъртта на Слейтър Лоури и да направи разбивка на хората, които щяха да са му нужни за сравняването на списъка със служителите на „Адлър“ с всички останали списъци, които бе изискал.
В седем и пет вечерта, в дома им, изпълнен с ухание на кифлички с яйце и бира, Лиз излезе разплакана от банята, стиснала в ръка дълъг пластмасов наконечник, на върха на който имаше нещо, което приличаше на синя лакмусова хартия. Това парче пластмаса му се стори неестествено изолирано от истинския свят, сякаш съществуваше в някакво измерение, в което Болд не можеше да проникне.
— Съжалявам — промълви той и я взе в прегръдките си. Опита се да преглътне буцата, заседнала в гърлото му, и да измисли нещо окуражително, с което да я утеши. Каквото и да е. Но не можа дори да проговори.
Тя с все сила притисна лице към извивката на шията му и той почувства треперенето й. Лицето й гореше. Дъхът й пареше шията му.
— Бременна съм! — информира го тя. Оказа се, че плаче от радост. Размаха лентичката като знаме, което оповестяваше майчинството й.
Болд целуна пръстите на ръцете й. Целуна челото й, носа й, после намери устните й. Тя непохватно го поведе към спалнята и затвори вратата с крак. Майлс играеше, скрит зад купчина дървени кубчета.
— Може би трябва да се упражним веднъж. Просто за да сме сигурни — предложи Болд.
Когато стигнаха до кифличките с яйце, те бяха напълно студени, а безалкохолната бира бе започнала да се топли. Двамата обаче сияеха от щастие. През тези няколко кратки минути Болд напълно забрави за Консервния убиец.
Но не за дълго. Работеше върху третия си доклад, когато осъзна, че Лиз си е легнала. Светлината в спалнята бе загасена, но той долови плача й и бързо си даде сметка, че този път едва ли плаче от радост. Болд се помъчи да я утеши, като през цялото време се питаше дали завинаги ще остане така обсебен от работата си.
— Тук съм — прошепна той, седна до нея и я погали по гърба.
— Не мисля така — отвърна тя, извърнала лице настрани. — Но беше за малко.
— Така е — съгласи се Болд, макар да изпитваше болка от това признание. — Но все пак е нещо… начало — неубедително изрече той, макар и двамата да знаеха, че не е. Бяха преживявали това и преди. Всъщност винаги бяха живели по този начин.
— Страхувам се.
— Аз също. — „Но по други причини“, помисли си той.
Сълзите все още блестяха по зачервените й бузи, когато заспа. Болд спа до нея тази нощ, облечен с дрехите, с които ходеше на работа. Сгуши се близо до нея, за да почувства топлинката й, която го изпълваше с всепоглъщащо спокойствие и покой.
Девет
— Това е за последен път — прошепна Оуен Адлър в тъмнината, а леглото в къщата й във водата се залюля едва-едва. Беше неделя сутрин и езерото Юниън вече кипеше от трескав живот. Хидроплани и лодки шумно се надпреварваха в далечината. — Наистина е за последно. Така трябва. — Гласът му беше тъжен.
— Зная. — Дафи се завъртя в леглото, притисна към него голите си гърди, уви се около тялото му като змия около клон и страстно го целуна по устните. — И това никак не ми харесва — призна си тя. Съзнаваше, че този път е наистина — тя беше полицай и двамата не можеха да поемат риска да нарушат условията на изнудвача. Може би, помисли си тя, предстоящата раздяла обясняваше и апатичния и лишен от силна страст секс през изминалата нощ. Може би дори й предлагаше начин да изкопчи от него позволение да надникне в документацията на компанията.
Каза му го.
— Бих искала да хвърля един поглед на архивите ви. И по специално на материалите за заразяването в Ню Лийф, за което спомена.
— Тап ще ти помогне в това отношение.
Дафи не желаеше да въвлича Хауърд Таплин или който и да било друг служител на Адлър в разследването. Не желаеше да поставя филтри между себе си и информацията, която търсеше. Освен това, помисли си тя, подобно участие на служители от компанията представляваше твърде голям риск.
— Проблемът е в това — обясни тя, — че в компанията Хауърд Таплин има статут почти като твоя. Ако тръгне да изисква старата документация, а изнудвачът се окаже вътрешен човек, рискът той или тя да се досети за участието на полицията става неоправдано голям. А аз си мисля, че също толкова подозрително ще изглежда и решението на Таплин сам да потърси нужните му материали, лишавайки се от съдействието на секретарката си.