— Може би имаш право.
— Нашият човек вече ни показа на какво е способен и аз нямам никакво желание да поставям на изпитание заплахата му да убие стотици невинни хора. Не можем да си позволим и най-малкия намек, че полицията е поела разследването. — Замълча, за да му позволи да обмисли думите й, а след това предложи: — Мислех си, че бих могла да поровя из архивите след работно време. Дискретно и безшумно. Съвсем сама, без никакви служители наоколо. Ще намеря онова, което търся, ще си направя копие и ще изляза.
— Както желаеш. — Той я притисна до себе си и тя почувства страха му.
— Искам всичко това да свърши.
Измина доста време, преди той да заговори.
— Човек никога не е подготвен за нещо такова. И когато се случи, започва да се пита какъв е бил смисълът на всичките му усилия. Само преди месец двамата с теб бяхме толкова близки, а сега усещам отчуждение у теб… долавям професионализма ти. Не че се оплаквам. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитвам при мисълта, че работиш по случая, че полицията най-сетне е уведомена… въпреки всички заплахи. Чаках прекалено дълго. Допуснах грешки — и не искам да те чувам да се обвиняваш отново… не това имам предвид. Вярата и упованието в собствените ми инстинкти построиха тази компания. И когато тези инстинкти ми изневерят, преставам да се чувствам уверен и компетентен.
— Съмненията в собствените сили са пагубни за личността. Не можеш да си позволиш да мислиш за това.
— Но човек просто не може да избяга от такива размишления.
Вятърът свиреше край къщата. Преди време този звук й вдъхваше спокойствие, но днес й се стори заплашителен и тревожен. Някакво леко дърво, носено от водата, се блъсна в кея, в далечината боботеше движението по междущатската магистрала.
— Мислиш ли, че става дума за служител на компанията? — попита Дафи.
— Боя се, че ще се окаже такъв. — После додаде: — И това ме изпълва с вледеняващ страх, защото, колкото и изтъркано да звучи, ние сме като едно семейство, а предателството към семейството е възможно най-ужасяващото престъпление, което човек би могъл да си представи. Уликите обаче като че ли сочат, че нашият престъпник е вътрешен човек.
— Мисля, че този случай е свързан с Ню Лийф — с онези отравяния от салмонела — промълви замислено Дафи. — Това е мнението ми на психолог.
— Иска ми се да избягам някъде с теб — призна й той. — Да оставя цялата бъркотия зад гърба си. Да се събудя на някой остров, да те любя и да се наливам с бира.
— Ще издържиш около два дни. Кога за последен път си вземал почивен ден?
— Нали точно за това говоря.
— Ти не знаеш как да почиваш.
— Би могла да ме научиш.
Тя покри тялото му със своето, започна да се движи нагоре-надолу, докато почувства възбудата му.
— Бихме могли да се учим взаимно — промълви Дафи.
— Аз схващам много бързо. — Целуна я и тя се улови, че откликва на ласките му.
Имаше моменти, в които тялото й реагираше така, сякаш отново бе станала на седемнадесет години. Желанието, което изпитваше, нямаше нищо общо с чисто физическите усещания — Дафи искаше да проникне под кожата му, искаше да се слее с душата му. Не можеше напълно да проумее дълбочината на подобно чувство и това й харесваше. Твърде често й се случваше да разбира прекалено много неща, останали скрити за другите.
Тя се обади:
— Бързината не е качество, характерно за теб. Ти си всичко друго, но не и бърз и припрян.
— Наистина ли вярваш, че бих предпочел работата пред теб?
— Не съм уверена, че това е твоят собствен избор. Поведението на един човек може да се промени, но не съм сигурна, че това важи и за самия човек.
Той доближи устни до ухото й и лекичко я ухапа.
— Всеки ден ще ти изпращам цветя — обеща Оуен. — И всеки ден ще си мечтая за това местенце. А веднага щом всичко приключи, ще оставя Корки при госпожа Крътч, а ние двамата ще се затворим в някой хотел, за да наваксаме изгубеното време.
— Доста примамлива програма.
След това се любиха — безмълвно единение, което напълно заличи горчилката от предишните им отчаяни усилия. Любиха се бавно и спокойно, но на Дафи й се стори, че за един кратък миг се намериха един друг, сляха душите си така, както си бе мечтала.
За пръв път от седмици спа спокойно, а когато се събуди, него вече го нямаше. На огледалото в банята бе изрисувал с червило едно сърце, а отдолу бе надраскал „Вече ми липсваш“. Преди време подобни сладникави чувства биха я раздразнили, но днес, по-стара и по-мъдра от онова двадесетгодишно момиче, изпита искрено удоволствие. Нищо не можеше да се сравни с чувството, че си желана и нужна някому.