Реши да не бърше огледалото преди края на разследването. Съвсем детинска реакция, но надписът щеше да й действа като стимул, като постоянно напомняне за онова, което я очаква след това.
В кухнята намери ключ, придружен с бележка, в която Оуен й разясняваше как функционира охранителната система. Не бе забравил и кода за изключване на алармата. Тя взе ключа. Стори й се прекалено студен.
Когато се стопли в дланта й, Дафи напълно повярва във важността на начинанието си.
Десет
Опитите на Болд да заспи бяха почти винаги неуспешни, а сънищата му — неспокойни и безжалостни. Изгуби апетит и отново премина на диета от антиациди и топло мляко. Колегите му от петия етаж го следяха предпазливо и прибягваха към сложни маневри, целящи да избегнат евентуална среща с него. Мислеше за детето, което вече бе положено в гроба. Мислеше и за детето, което растеше в утробата на жена му. И всичко му се струваше безсмислено. Опитваше се да внесе някакъв ред и разбиране в живота, но не успяваше.
Първоначалните доклади, които пристигнаха в кабинета му, не бяха добри. С помощта на компютри списъкът със служителите на „Адлър“ бе сравнен с тези от „Фуудланд“ и „Шоп-Алърт“ с надеждата да попаднат на недоволен служител, който поради някаква причина бе сменил работата си и сега си отмъщаваше на „Адлър“. Но такъв просто нямаше. Всеки детектив, получил разследване от категорията черна дупка, се надяваше да му провърви, да се сблъска с някое неочаквано, но бързо решение. Болд не правеше изключение от правилото. Не говореше за тези неща, но надеждата тайничко мъждукаше дълбоко в душата му. Последните новини обаче, съчетани със смъртта на Слейтър Лоури, убиха и последната му надежда.
Лошите новини скоро бяха балансирани от нещо по обещаващо — лентите от касовите апарати в супермаркета „Фуудланд“ на Бродуей, на които бяха регистрирани всички покупки на пилешката супа на „Адлър“, бяха вече сортирани и разпечатани, а периодът, който обхващаха, започваше две седмици преди заболяването на Слейтър Лоури. Тези ленти бяха показани на Бети Лоури, която, въпреки загубата на сина си, а може би точно заради нея, изглежда гореше от желание да помогне. Няколко часа по-късно тя уведоми Болд, че е разпознала сметка, която включва закупуването на супа, соев сос и дървена лъжица. Дървената лъжица всъщност бе най-сигурният й спомен. Сметката бе платена в брой, което напълно съвпадаше с установения от нея начин на пазаруване.
Болд се обади на охранителната фирма „Шоп-Алърт“, съобщи им датата и часа на покупката и поиска от тях да прегледат видеолентите от охранителните камери, като покрият период, започващ двадесет и четири часа преди и включващ покупката на пилешка супа от Бети Лоури.
Редмънд, Вашингтон, разположен на четиридесет минути път от града при ненатоварено движение, беше родното място на „Майкрософт“ и други високотехнологични компании. Техният бум през осемдесетте години донякъде обясняваше нежеланата калифорнизация, от която се бяха пръкнали безпрецедентният по своята интензивност трафик, закусвалните за бързо хранене, замърсяването на въздуха и костюмите с марка „Армани“.
Интериорът на „Шоп-Алърт“ като че ли бе изработен от материали, закупени набързо в някоя съботна сутрин от разпродажба на железарски принадлежности. Всичко бе от изкуствени материали — като се започне от имитацията на ламперия и се стигне до шкафовете. Флуоресцентното осветление придаваше на човешките лица бледозеленикав оттенък, който Болд обикновено свързваше с развалено месо. Индивидуалните, малки като кутийки стъклени кабинетчета бяха мрачни и тъмни въпреки осветлението, което отчасти се дължеше на кафяво-лилавата подова настилка, която поглъщаше светлината като черна дупка. А и беше толкова мръсна, че Болд реши, че под нея нищо чудно да живеят непознати за науката форми на живот.
Парите, спестени чрез този невзрачен интериор, очевидно са били похарчени за последните постижения на електрониката, струпани из кабинетите, с преплетени като спагети многоцветни кабели, със сложни клавиатури и светнали екрани.
Болд вече бе забравил името на компютърния хахо, който го бе посрещнал във фоайето. Рон някой си… а може би беше Джон? Беше изключително непривлекателно човешко създание, без никакви маниери и толкова стереотипно и предсказуемо, че Болд се намрази, загдето толкова вярно бе преценил, че ще попадне точно на такъв човек. Говореше носово и непрекъснато мигаше. Може би се казваше Дон. Изглеждаше на около дванадесет години. Мокасините му бяха с пискюлчета, на колана му висеше пейджър. На Болд му се доповръща само като го гледаше.