Ето какво предстои да се свърши. Първо: Опитах се да открия тези единадесет човека, но успях да се свържа само с трима. Вие трябва да продължите. Трябва да отидете в домовете им, да вземете всички налични консерви — не забравяйте, че става дума за веществени доказателства — и да проведете подробен разговор със съответните лица, за да сте сигурни, че някъде не е останала някоя консерва, за която хората просто са забравили. Ако имаме късмет — ако открием липсващите консерви — тогава, започвайки от утре, всеки един от вас трябва да се свърже и разпита онези тридесет и четирима души, които са били в магазина по времето, по което консервите са били поставени на рафта. — Той замълча за миг, а после додаде: — Този случай, естествено, придобива първостепенна важност за вас, макар официално да не ви е възложен. Което означава, че трябва да продължите да работите и по другите си задачи. Работата е много, съзнавам това — продължи той. — Тези купувачи — както и всички, които са ги придружавали — са потенциални свидетели и трябва да се отнасяме с тях като с такива. Първите разговори ще се провеждат по телефона, а с най-надеждните ще се проведат и допълнителни срещи. Разговорите се записват само с разрешение на интервюираното лице. Затова искам всички да си водите подробни бележки.
Болд погледна към Шосвиц.
— Ясно? Въпроси?
— Хайде да започваме — изпъшка Шосвиц.
Единадесет
В седем и петнадесет в понеделник вечерта под прикритието на гъстите облаци, които подсилваха ранния летен здрач, Дафи проникна в административната сграда на „Адлър“ с помощта на ключа, който й бе дал Оуен. Тя затвори и заключи вратата след себе си. Даваше си сметка, че ако иска присъствието й в сградата да остане незабелязано, в следващите тридесет секунди трябва да въведе кода на алармената система, за да я изключи.
Сградата, административна главна квартира на международния бизнес на „Адлър“, заемаше голям ъглов парцел в старата част на града. „Адлър инкорпорейтид“ притежаваше и останалите сгради в района. Всички те бяха сгушени под величествените корони на вековни дървета, но административната сграда бе по-специална — притежаваше викторианско великолепие и чар. Три етажа и използваем сутерен, четири комина, осем камини, стени с цвят на горчица, бели жалузи и первази, междуетажни корнизи с богати орнаменти, полегат покрив, устремен право нагоре към небето и увенчан с гръмоотводи, които приличаха на удивителни знаци.
Дафи бе решила да наруши закона.
Смяташе, че това е единственото възможно решение. Само подозрения не бяха достатъчни за издаването на заповеди за обиск, а в момента тя разполагаше единствено с подозрения и със собственото си любопитство. Умираха деца — нямаше време за продължителни спорове със съдии и прокурори.
Към това се прибавяше и постоянно глождещото я подозрение, че Хауърд Таплин не възнамерява да й сътрудничи както трябва и да й даде цялата документация относно заразяването в Ню Лийф. Интуиция? Инстинкти на психолог? По време на съвещанието на яхтата на Адлър Дафи бе забелязала явното му нежелание да отговаря на въпросите, свързани с Ню Лийф. Повече от очевидно бе, че Таплин не иска никой да обсъжда и да се рови из архивите по този проблем. „Защо?“, не преставаше да се пита Дафи. Съвещанието им на яхтата се бе състояло в петък, късно след обяд. Първият ден от новата седмица бе изминал, но никой не отвори дума за даденото обещание, никой не предложи на полицията документацията, която бяха изискали. Дафи бе убедена, че всеки опит да изискат материалите по официалните канали — за втори път — вероятно би довел до унищожаването им. И независимо че имаше разрешението на Адлър да влезе в сградата по това време, тя си даваше сметка, че ако я хванат на местопрестъплението, ако Таплин по някакъв начин разбере колко сериозно се отнася тя към подробностите от разследването в Ню Лийф, тези, както и всички останали архиви, свързани с минали заразявания на хранителни продукти, ще започнат да изчезват. Много бързо. И твърде вероятно — завинаги.