Съществуваше и още едно, далеч по-важно съображение. Заплахите. При никакви обстоятелства Дафи не можеше да допусне да бъде разкрита — това би довело до мигновено изясняване на самоличността й, както и разкриване на участието на полицията. Възможността изнудвачът да е някой недоволен служител на компанията продължаваше да бъде една от основните им работни хипотези. Мълвата щеше да се разчуе веднага: „Снощи полицията тайно се е ровила в архивите на компанията“.
Изпратените по факса заплахи недвусмислено даваха да се разбере, че евентуалната намеса на полицията ще коства живота на още хора. Ако се провалеше тази вечер, щяха да последват още убийства.
Тя опипа стената на коридора, до който се стигаше през една летяща врата вдясно от нея, опитвайки се да намери таблото на алармената система. Адлър съвсем точно й бе описал местоположението му. В помещението обаче бе твърде тъмно, а тя счете за по-разумно да не пали осветлението, защото бе забелязала служители, които продължаваха да работят в няколко от съседните сгради, принадлежащи към корпорацията „Адлър“. Предвид заплахите, свързани с намесата на полицията, Дафи съзнаваше, че е от съдбоносна важност да остане напълно незабелязана.
И въпреки това бе поела риска да проникне в сградата на „Адлър Фуудс“. Искаше да разгледа архивите сама, не желаеше да се занимава с рецензираната версия на компанията под зоркия поглед на Хауърд Таплин. Фактът, че преди няколко години компанията „Адлър Фуудс“ е била замесена в скандал със заразени хранителни продукти, предлагаше на Дафи Матюс, съдебен психолог, напълно реален и убедителен мотив. И макар че голямата част от престъпленията срещу личността се извършваха без ясно дефинирана мотивация, Дафи, съдейки по езика и стила, използвани в заплашителните съобщения, смяташе, че това престъпление е по-различно.
Петнадесет хиляди… шестнадесет хиляди… отброяваше Дафи и правеше с ръка широки кръгове по стените, опитвайки се отчаяно да открие охранителното устройство, докато очите й бавно се приспособяваха към тъмнината. Ето го! Зад вратата, прикрепено към махагоновата ламперия. Тя отвори капака. Червената лампичка в долния край премигваше заплашително. Със средния си пръст Дафи напипа издадената повърхност на клавиш номер пет, въведе кода и червената светлина угасна. На нейно място светна зелена. Дафи въведе кода повторно и, следвайки съвета на Адлър, отново включи алармата. Така щеше да е сигурна, че ще работи необезпокоявана и никой няма да може да проникне в сградата, докато тя се намира в архива на долния етаж.
Беше идвала в сградата само няколко пъти, и то все през деня, когато наоколо кипеше трескава дейност. Всепоглъщащата тишина, която я заобикаляше, нарушавана единствено от приглушеното бучене на вентилаторите, й се стори заплашителна и зловеща. Сградата беше голяма, старите дървени подове проскърцваха под стъпките й, големият стенен часовник в приемната отброяваше секундите, а тиктакането му кънтеше така, сякаш някой раздробяваше ледено блокче наблизо. Дафи бе живяла сама твърде дълго и бе привикнала със самотата и уединението, но непознатата обстановка и потайният характер на мисията й я изпълваха с лоши предчувствия, със страхове, че някой може би се крие зад следващия ъгъл.
— Ей? — несигурно се провикна тя, в случай че наистина не беше сама в сградата. После прецени, че е съвсем сама в този своеобразен музей — всеки детайл от интериора и мебелите бяха реставрирани или възпроизведени със съвършенство, което напълно съответстваше на духа на епохата, в която е била построена сградата — и се върна в коридора, застана на най-горното стъпало на витата стълба, която водеше надолу към сутерена. Поколеба се само за миг и пое по стълбите, като стъпваше предпазливо в постоянно сгъстяващия се мрак. Адлър й бе описал разположението на административния пулт на секретарките, обяснил й бе къде се намира помещението с архива, но това по никакъв начин не улесни слизането й към мрака и неизвестността.
Тя искаше тези материали. Но в този момент повече от всичко на света й се щеше да не бе идвала в сградата.
Сърцето й биеше все по-силно с всяко изминато стъпало, дишането й се учести, въздухът излизаше със свистене от гърдите й. Дафи нервно опипа двата ключа и усука колосаната панделка, с която бяха завързани.