На слабата червена светлина на двата осветени надписа, указващи изходите от сградата, Дафи успя да разгледа административния секретарски пулт. Имаше пет работни места, отделени едно от друго със стъклени прегради. На всяко място бе монтиран компютър. Високо на стената бяха закачени цяла редица часовници, които показваха времето в Рим, Лондон, Ню Йорк, Денвър, Сиатъл и Токио. На същата стена висяха и две бели дъски, на които с разноцветни маркери безразборно бяха надраскани различни линии, стрелки и всевъзможни знаци. Стаята с архива, на която висеше табелка „Вход забранен“, се намираше вдясно от Дафи. Тя отвори вратата с втория ключ.
Мислено си бе представяла огромна зала, препълнена със стандартни сиви шкафове за документи. Вместо това се озова в простичко обзаведен малък кабинет, в който имаше два постоянно включени компютъра с големи монитори, разположени върху тесен работен плот, две копирни машини, цветен лазерен принтер и два цветни скенера. Върху рафтове, монтирани на лявата стена, бяха подредени около дузина кутии, всичките внимателно надписани. На дясната стена имаше още рафтове и две зелени пластмасови кошчета за боклук. Едното беше за черно-бели отпадъци, а другото — за цветни. Под компютрите бяха разположени няколко чекмеджета, пълни с пластмасови кутии с оптични дискове. Приличаха на малки компактдискове и бяха номерирани от номер едно до сто тридесет и едно.
Стаята беше без прозорци. Дафи запали осветлението, остави вратата полуоткрехната и седна пред десния терминал. Двата компютърни терминала й се сториха абсолютно еднакви. Върху двете клавиатури, както и върху мониторите с печатни букви пишеше ЕЦАС — Електронна цифрова архивираща система. Адлър я бе предупредил, че по-голямата част от поверителната информация е защитена от външен достъп и я бе снабдил със специален пропуск с размерите на кредитна карта, върху който имаше магнитна лента, която, разчетена от компютъра, й осигуряваше най-високо ниво на достъп. Дафи натисна съответния клавиш и пъхна картата в специален процеп, разположен вдясно от клавиатурата.
Вече бе в системата.
Тя премина бързо през поредица от менюта и стигна до азбучен индекс, според който информацията бе организирана в четири отделни база данни: (К)атегория, (П)редмет, (Д)ата и (А)втор. Системата й се стори позната — беше сходна с тази, която използваха в обществената библиотека в града. Дафи навлезе по-дълбоко в системата. Системата ЕЦАС позволяваше да се извикат на екрана копия от пресниманите документи. Индексът, независимо дали ставаше дума за някоя от четирите основни категории или за по-специфичен файл, съответстваше на някой от номерираните оптични дискове. Буквата а, поставена в скоби, означаваше, че съществува и архивирано копие върху твърд носител извън тази зала.
В раздел „Застраховки“ откри седемнадесет подзаглавия. Дафи бавно ги прегледа. Измежду няколкото файла, които привлякоха погледа й, бяха: „Пакет от предохранителни мерки за сигурност“ и „Катастрофи“, който се подразделяше допълнително.
„Катастрофи
Природни бедствия
Криминални
Екологични катастрофи
Здравни“
Думата „Криминални“ привлече погледа й. Тя избра този файл и компютърът я подкани да сложи във флопито съответния диск. Дафи изпълни командата и се сблъска с поредното меню. Във файла бяха изредени няколко случая, включително и един със заглавие „Застраховане“; „Щети и размер на застрахователните полици“. До индекса имаше и буква а в скоби — знак за наличието и на архивирано копие. Дафи избра този файл и на монитора се появи самата застрахователна полица. От маркировката в долния ъгъл ставаше ясно, че това са страниците от първа до седемнадесета.
Тя избра един символ, който приличаше на лупа, и документът мигновено се уголеми и стана по-лесен за четене. Първите няколко страници бяха запълнени с многословна дефиниция на термина „криминална престъпност“ както в рамките на, така и извън компанията „Адлър Фуудс“. Там се уточняваха нарушенията и престъпленията, които се включваха в тази рамка. Дафи не разбираше от право, а документът, който четеше, бе написан на тромав юридически език, но случаите на изнудване за пари и власт, удостоверени и доказани по съдебен път (каквото и да означаваше думата „удостоверени“) бяха детайлно разгледани. Споменат бе дори и максималният размер на евентуалния откуп при подобни престъпления, който възлизаше на пет милиона долара.
Цифрата бавно попи в съзнанието й: пет милиона долара.