В най-горния ляв ъгъл на листа Болд забеляза датата и часа, изписани с дребен шрифт. Вдясно пишеше: „Страница 1 от 1“. Късмет с проследяването му, каза си.
Тя му подаде трети факс. Вече не го искаше.
— Добра колекция — отбеляза той.
Нервите на Болд му изневеряваха от време на време и когато това се случеше, той прибягваше до глупави забележки, които рядко предизвикваха смях у околните.
„Ако Адлър Фуудс излезе от бизнеса в срок от 30 дни, и всичките пари изчезнат, а ти си мъртъв и погребан, няма да има никакви безсмислени убийства.
Изборът е твой.“
— Колко дни са минали от получаването му? — Това беше първият въпрос, появил се в главата му, макар отговорът да се криеше в датата в ъгъла на листа. Той преброи седмиците наум. Тридесетдневният срок бе изтекъл.
— Прави ли ти впечатление подборът на думите? — Тя гледаше надолу към краката си и говореше с тих, изпълнен с ужас глас. Любовникът й бе мишената на тези заплахи и въпреки обучението и опита си, тя очевидно не бе подготвена, за да се справи с това. — Заплахата би звучала много по-естествено така: „Ако Адлър Фуудс не излезе от бизнеса в срок от тридесет дни…“. Забелязваш ли разликата?
Изкушаваше се да й напомни, че това бе по нейната, а не по неговата специалност.
— Толкова ли е важно? — Не го направи, защото на лицето й сякаш бе изписано „чупливо“.
— За мен е важно. Както и стремежът във всеки факс да се покаже, че вината е изцяло у Оуен: решението е негово, изборът — също.
Когато вдигна поглед към него, Болд забеляза, че тя едва сдържа сълзите си.
— Дафи… — рече той и пристъпи към нея.
— Оуен и аз ще престанем да се виждаме — интимно — за известно време. Нали работя в полицията… — Опита се думите й да прозвучат нехайно, но не сполучи. — Сега вече трябва да приемем заплахите на сериозно.
Студена тръпка пробяга по тялото на Болд.
— Така ли?
Тя му подаде друг факс.
„Аз чакам.
Но предлагам ти да не го правиш.
Ще ти се наложи да живееш със своя избор. Някои други обаче няма да имат този късмет.“
— Тук за пръв път споменава себе си — отбеляза Болд.
Тя му подаде последния лист.
— Предишният е бил изпратен преди четири дни. Този пристигна тази сутрин.
„Твоята нерешителност струва много скъпо.
Може и ще стане много по-лошо от това.“
Под тези думи имаше копие от вестникарска статия.
— Днешният вестник — поясни тя.
Заглавието гласеше: „Инфекция затруднява лекарите — две деца хоспитализирани“.
Той бързо прочете кратката статия.
— Момиченцето се оправя. Но момчето не — информира го тя. — Може и ще стане много по-лошо от това — повтори думите от факса тя.
Той вдигна поглед.
— Това е неговото доказателство в подкрепа на думите му? Така ли смяташ?
— Той иска да го възприемаме на сериозно.
— Нещо не разбирам — безсилно се оплака той. — Защо не ми показа тези неща по-рано?
— Оуен отказваше да повярва. — Тя прибра факсовете. Ръката й трепереше. — Във втория факс го предупреждават да не се обръща към нас.
Имаше предвид ченгетата. Искаше да каже, че причината, поради която се срещаха тук, а не в кабинетите на петия етаж, се коренеше във факта, че тя все още не бе сигурна как да подходи към случая.
— Служител на Адлър — допусна Болд. — Бивш или настоящ. Това е най-вероятният заподозрян.
— Оуен накара Фаулър да се заеме с въпроса.
Имаше предвид Кени Фаулър, който в миналото работеше като полицай в „Углавни престъпления“, а сега беше шеф на охраната на Адлър. Болд харесваше Кени Фаулър и не го криеше. Той беше добър полицай — поне навремето. Тя кимна и се заигра със сребърния си пръстен с формата на делфин, който носеше на дясната си ръка.
— Не го прецених правилно. — Думите й прозвучаха толкова тихо, че Болд трябваше да се наведе, за да я чуе. А Дафи обикновено не мрънкаше.
— Добре ли си?
— Разбира се — излъга тя.
Черна дупка. Която поглъща енергия. Не пропуска никаква светлина — абсолютен мрак. Болд си даде сметка, че вече е поел случая, и му се прииска да я обвини, загдето го познаваше толкова добре.
— Кажи ми какво мислиш — подкани я той. Беше изнервен и ядосан.
— Прав си да смяташ, че вероятно става дума за служител. Това е най-вероятното предположение. Но в подобни случаи обикновено става дума за изнудване, а не за категорични искания за самоубийство. Хауърд Таплин, адвокатът на Оуен, иска проблемът да се разреши вътре във фирмата, за да е сигурен, че няма да изтече информация за медиите, че полицията няма да се намеси и нищо няма да наруши поставените условия. — Думите й звучаха като заучени реплики и това го безпокоеше. Не й беше присъщо да изразява чуждите мнения като свои собствени и Болд започна да се пита що за човек е Хауърд Таплин, че да оказва толкова силно влияние върху нея. — Ето защо трябва да съм особено внимателна в отношенията си с теб. Таплин иска Фаулър сам да разреши проблема. Оуен обаче му се противопостави тази сутрин. Той предложи тази среща — за да започнем някакъв диалог. Но решението му не беше от лесните.