— Работим по въпроса — отвърна той и пристъпи още крачка напред. — Значи той вече ти дава и ключовете си? — В гласа му се прокрадваха нотки на ревност.
Изгледаха се един друг. И двамата бяха изпълнени с подозрения. И двамата бяха войнствено настроени, готови да се защитават докрай. Ако лабораторното заключение продължаваше да стои на екрана, той щеше да го види, защото вече бе повече от ясно, че Фаулър ще влезе в залата с или без нейното разрешение. Може би защото бе убеден, че това е част от работата му. Може би защото проявяваше любопитство. Може би защото изпълняваше нарежданията на Хауърд Таплин. Още преди идването си в сградата е знаел, че някой е проникнал в архива. Напълно резонно бе шефът на охраната да държи на неприкосновеността на архива на компанията. А Фаулър беше изключително прецизен по отношение на работата си. Може би това обясняваше всичко.
Не й се искаше да повярва, че Хауърд Таплин би изфабрикувал цяло престъпление, за да получи пари от застрахователната компания, които биха му позволили да обнови продукцията на „Адлър“. Защо му е да стига до такива крайности? Освен ако икономическата мощ и стабилност на компанията не беше само един мит. Имаше ли компанията финансови затруднения? Нима Оуен бе скрил тази подробност от нея? Каквато и да бе истината, Дафи съзнаваше, че не може да стигне до нея без по-нататъшно задълбочено разследване. Документът, който бе видяла на екрана, навяваше мисли за съзнателно извършено престъпление и при предишното заразяване. Дафи искаше да получи отговори. И за момента държеше тези отговори да си останат за нейно лично ползване.
Фаулър я заобиколи и мина през вратата. Тя погледна и видя, че и двата монитора бяха празни. За момента се намираше в безопасност.
Фаулър седна пред първия монитор — онзи, който тя не бе използвала — докосна клавиатурата и на екрана се появи главното меню.
— Не си постигнала много сама — отбеляза той. — Може би все пак ще мога да ти помогна.
— Не мисля — отвърна тя. Цялото й внимание бе насочено към клавиатурата вдясно от него. Ако Фаулър случайно докоснеше някой клавиш, ако, без да иска, блъснеше мишката, на екрана отново щеше да се появи подправеното лабораторно заключение за инцидента в „Ню Лийф“.
— И какво точно търсиш? — попита той. Ръцете му летяха по клавиатурата, няколко менюта се смениха на екрана пред него. — Охраната също разполага с такъв терминал — поясни той, забелязал изумения поглед, с който го наблюдаваше.
— Искам да работя необезпокоявана от никого — отвърна тя и думите й го ядосаха. — Благодаря ти, Кени, но предпочитам да работя сама.
— Какво? Какво означава всичко това? Какво искаш да кажеш с това необезпокоявана? Та ние работим в един и същи екип, забрави ли? Или аз вече не съм един от вас, защото напуснах полицията заради по-доброто заплащане, което ми предложиха? И какво? Това да не е престъпление?
— Аз искам само да работя, без да ми пречат.
— Зная какво си мислите за мен.
— Но това е абсурдно.
— Така ли? — възкликна той. — Смятате, че съм свършен като ченге. Че съм предпочел мангизите пред отговорността. Е, майната ви!
— Кени, аз не мисля нищо подобно. И не подлагам решението ти на каквато и да било преценка.
— Но другите го правят. Знаеш, че имам право.
— Единственото, което искам в този момент, е да прегледам някои файлове.
— Ще ти помогна. Това е единственото, което казвам: Ще ти помогна. Познавам системата добре.
Въпреки стремежа на Фаулър да стопи ледовете, Дафи се притесняваше от близостта на другата клавиатура и се улавяше, че не може да се съсредоточи напълно. Най-накрая се предаде с надеждата, че така ще се отърве от него, и поиска да прегледа досиетата на всички служители от мъжки пол с колежанско образование, които са имали достъп до поточната лента за производство на пилешката супа. Искането й се стори напълно законно, макар че секунда по-късна й хрумна, че така навлиза в периметъра на Фаулър — в самия център на собственото му разследване. Но той изобщо не възрази. Бързо и абсолютно компетентно и точно зададе командата и само след минута извика на екрана съответните файлове.