— Можеш ли да си позволиш финансово да обновиш продукцията си в този момент?
— Точно сега? Това ли всъщност питаш? В момента излизаме на европейските пазари. А това означава, че резервите ни са почти несъществуващи.
— Някой от служителите да е правил подобно предложение?
— В компанията? Та подобни предложения са ежедневие при нас! Чуй, ние си имаме наша пазарна ниша: храни с ниско съдържание на мазнини, включващи единствено органични съставки — питателни супи, замразени храни, десерти. Известно време съществувахме там като във вакуум, ние бяхме единствените собственици на тази ниша. В момента обаче не е така. Подложени сме на натиск и нападки от страна на всяка по-голяма компания в бранша. И винаги се намира някой сред нас, който да смята, че залагаме на погрешна тактика, че оставаме извън голямата игра, в която ще можем да се включим отново само с няколко дребни промени и реорганизации. Аз се отнасям благосклонно към хората, които мислят с главите си и имат собствено мнение. Има служители, които настояват за по-унифицирани етикети на нашите продукти; има и такива, които отчитат успеха на разнообразните артикули, които предлагаме, и държат на многообразието. Трети искат да изградим нов имидж на продуктите. Каквато и промяна да ти хрумне, гарантирам ти, че вече сме я обсъждали. — Оуен я погледна изпитателно. — Ти допускаш, че някой от подчинените ми, сблъскал се с моята неотстъпчивост, би стигнал до такива крайности, за да види реализирани предложенията си? Не мога да повярвам в подобна възможност нито за миг. В никакъв случай. Вярно е, че изгубихме част от пазарите си. Не го отричам. Стремежът ни да излезем на европейските пазари несъмнено поопразни джобовете ни… но да прибегнем до нещо такова? Забрави за това!
Още една голяма сьомга се появи вляво от прозореца, продължи да плува напред и избута към деветнадесетото стъпало другата, която бе поспряла, за да си почине. Двамата се загледаха в рибата, а дикторският глас продължаваше да се носи монотонно над главите им.
— Разкажи ми за „Лонгвю фармс“ — рече Дафи, вперила поглед в плексигласовия панорамен прозорец, като не преставаше от време на време да се оглежда за евентуални други посетители. Туристите не се появяваха по праговете до към обяд, а когато валеше, дори не си правеха труда да дойдат дотук.
— Връщаш ме много назад във времето — отвърна Оуен. — От архива ли изкопа това име?
Тя не отговори. Загледана в рибата, изтощена и белязана от несгодите на дългото й пътешествие, Дафи си помисли, че морето е много по-враждебно и негостоприемно, отколкото го виждаше в представите си. Хрилете на гигантската риба потрепваха ритмично с всяко отваряне на голямата й уста.
— Собствениците на „Лонгвю“ бяха наши доставчици още по времето, когато компанията се казваше „Ню Лийф“. Семейно предприятие. Ферма за птици. Бяха почтени хора и с тях се работеше лесно. Освен това отглеждаха добри птици.
— Заразени птици.
Той кимна.
— Имаш предвид заразяването със салмонела — заключи той. — Значи все пак успя да откриеш тези материали. Тях търсеше, нали? — укоризнено попита Оуен. — Да си призная честно, случилото се ме изненада навремето. Марк Мериуедър отглеждаше качествени птици и ръководеше предприятието си добре. Това беше и основната причина, поради която го използвах като доставчик.
— И тогава проблемът е възникнал с пилешките супи, Оуен. И това е съвпадение, което не може да бъде пренебрегвано. Едно предприятие е било изтласкано от бизнеса и доведено до банкрут след поредица от съдебни дела, свързани пряко с предишната ти компания. Оуен, искам от теб абсолютно откровен и категоричен отговор… — Дафи изчака няколко мига и зададе въпроса си: — Знаеш ли, че докладът с лабораторните анализи на щатското управление на ХЕИ, според който салмонелата е била пренесена от птиците, доставени от „Лонгвю фармс“, може да е бил подправен?