— Крупна кражба на автомобили? — недоумяващо попита Болд. — Аз ти говоря за убийство първа степен. За престъпник, намиращ се на свобода. Опитвам се да възпра един убиец, шерифе! — процеди през стиснатите се зъби Болд, като се опитваше да запази част от самообладанието си. — Убиец, който може да е свързан по някакъв начин с един имот, намиращ се в район под вашата юрисдикция. Искам някой от вас да отиде и да почука на оная врата, да зададе няколко въпроса. И ако вие не желаете да го направите, ще действам през главата ти, ще взема разрешение и ще изпратя един от хората си на място, за да свърши работата. Това ясно ли ти е? Не исках да ти създавам проблеми, но ще го направя, без да ми мигне окото, ако продължиш да ми се правиш на тарикат.
— Тарикат…
— Последно предупреждение — високо заяви Болд и привлече изпълнения с любопитство поглед на Шосвиц. Болд беше от хората, които трудно можеха да бъдат извадени от равновесие. — Или ще отидеш да почукаш на оная врата и да зададеш няколко въпроса, или ще пратя един от моите хора да го направи.
— Няма да го посрещна с добре дошъл — побърза да поясни шерифът.
— Търсиш си белята — отново го предупреди Болд. Заплашителният му глас прозвуча авторитетно и грубо.
От другия край настъпи тишина. Продължи толкова дълго, че Болд най-накрая рече:
— Шерифе? — Беше решил, че онзи отново е затворил телефона.
— Дай ми телефонния си номер — изръмжа шерифът. — Веднага ще ти се обадя.
— Десет минути, шерифе. След това започвам да действам, без да се съобразявам с теб.
— Дай ми шибания си телефонен номер! — изрева онзи в слушалката.
Когато шерифът позвъни десет минути по-късно, настроението му бе толкова драстично променено, че Болд започна да се пита дали междувременно не е гаврътнал едно-две питиета.
— Можеше да ми кажеш кой си всъщност — упрекна го шерифът. После му обясни, че е провел няколко телефонни разговора.
— Казах ти — напомни му Болд.
— Не. Имах предвид да ми кажеш кой си — опита се да поясни шерифът. — Майната му. Няма значение. Щом се нуждаеш от помощ, ще я получиш. Не знаех, че става дума за теб. Това е всичко. Изпитвам дълбоко уважение към теб, Болд. Това се опитвам да ти кажа. Не знаех, че си ти. Разбираш ли?
— Май не — призна Болд, който си мислеше, че човекът може би го мисли за някой друг, но не искаше да го предизвиква отново. Особено след промяната, настъпила в тона и отношението му. — Но щом си готов да помогнеш, всичко е наред.
— Веднага тръгвам за фермата. Докато птичките са все още в гнездата, а? Най-напред мисля да поразпитам съседите. Може би дори и пощальона?
Този щеше да се окаже добро ченге. Изненада!
— Звучи ми добре — отвърна Болд.
— Ще ти се обадя отново по обяд. Това устройва ли те?
— Идеално — заяви Болд. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Четиринадесет
Вятърът духаше силно от югозапад и изпълваше въздуха с нов, непознат аромат… или може би, помисли си Дафи, това се дължеше на факта, че от доста време не бе идвала на остров Хидбей. Пристигнала бе с колата си. След работа в сряда вечерта… Чувстваше се безотговорна, загдето бе склонила толкова бързо и бе реагирала така спонтанно. Но Оуен винаги й въздействаше по този начин. Той и Корки бяха пристигнали с яхтата му, което означаваше, че абсолютно никой не би могъл да ги е проследил дотук. Къщата принадлежеше на негов приятел. Беше модерна сграда на няколко нива, изпълнена в стил Франк Лойд Райт5 — красива постройка от камък и стъкло, заобиколена от зелена морава, която се спускаше надолу към брега.
Брегът беше стръмен и назъбен, плажната ивица бе покрита с камъни, големи колкото юмрук. Огромни кедрови пънове, довлечени от бурните вълни на прилива, се търкаляха по брега и служеха за скривалища на Корки, която тичаше пред тях.
— Не спираме да повтаряме, че не бива да правим това, а ето че отново сме заедно — отбеляза Дафи.
— Става дума само за една нощ. А и освен това Корки настояваше — оправда се Оуен Адлър. — Иска да те покани на празника си, а в такива моменти един баща не може да каже не, независимо от правилата на възрастните. — После додаде: — Правила, с които лично аз не съм съгласен.
— Не става дума за правила, а за обикновена предпазливост.
— Да ти кажа честно, тя май се вълнува повече от мисълта за Монти Клоуна, отколкото от празника.