Дафи открехна вратата на втория етаж и надникна към коридора. Асансьорът всеки момент щеше да се появи. Най-напред Дафи видя три мъжки глави: на пазача Франки, на Таплин и на Фаулър. След това се появиха раменете им. Асансьорът продължи изкачването си. Придържайки се близо до стената, Дафи бързо тръгна към тях.
Асансьорът се движеше твърде бързо и тя осъзна, че разполага с време само за един опит. Бързо скъси разстоянието. Петдесет метра… тридесет… двадесет…
Вече ги виждаше до кръста. След това се появиха краката им. Асансьорът се изравни с втория етаж и продължи нагоре.
Дафи стигна до неподвижната врата на асансьора, изработена от стомана, нагъната като хармоника. За разлика от нея решетката на асансьора се състоеше от вертикални дървени летви. Дафи трябваше да проникне през двете решетки едновременно, за да предаде ключовете в движещия се асансьор. Беше намислила да ги подхвърли в асансьора и да се скрие веднага. В този случай Франки би могъл да излъже, че просто ги е изпуснал на пода.
Подът на асансьора мина край глезените й.
Дафи държеше ключовете, но не можеше да реши кога да ги хвърли. Понечи да ги метне, но се спря. Повдигна ръка.
Франки се обърна и се взря право в очите й. Сигурно бе почувствал присъствието й. Той мигновено насочи вниманието си към ръката й — към ключовете — и без да мисли повече, тя пъхна ръка през стоманената решетка, опитвайки се да му ги подаде.
Случилото се от този момент нататък мина пред очите на Дафи като на забавен кадър.
— Дяволски дъжд — рече Франки и се обърна към голото теме на Таплин, после отстъпи крачка назад, протегнал ръка зад гърба си за ключовете. Разперените му пръсти сякаш казваха „Дай ми ги!“. Асансьорът обаче продължи изкачването си и маневрата се оказа невъзможна. В същия миг Дафи изведнъж си даде сметка, че е пъхнала ръката си твърде напред — долният край на асансьора можеше да отсече ръката й до китката като гилотина.
Голото теме на Таплин се извъртя, когато той обърна глава, за да отговори на Франки.
Дафи моментално приклекна, за да се скрие. Подът на асансьора се приближаваше подобно на касапски сатър към ръката й, която остана протегната право нагоре. Оставаха още само няколко сантиметра!
Дафи подхвърли ключовете, силно дръпна ръка и скъса верижката на часовника си.
Ключовете издрънчаха върху пода на асансьора.
Дафи легна по корем на земята.
Нещо леко тупна върху гърба й. Часовникът й. Франки го бе изритал от асансьора, когато се бе навел, за да вдигне ключовете.
— Толкова съм несръчен, да ме вземат дяволите! — долетя до нея гласът на Франки, който се изкачваше нагоре заедно с асансьора. — Едва не ги изгубих.
— Не ни трябват — отвърна Таплин. — Аз си нося моя ключ.
Толкова усилия за нищо! Дафи излезе на стълбището и бързо се спусна надолу. Папката беше у Болд и тя изгаряше от нетърпение да разгледа съдържанието й.
Когато влезе в колата си, Дафи нетърпеливо прегледа документите, като търсеше с поглед лабораторния доклад, който й бе станал до болка познат. Намери го по средата на папката — доклада със заключенията на щатското управление на ХЕИ, който изглеждаше напълно автентичен и по нейна преценка не бе копие.
Шестнадесет
Часовете се точеха едва-едва в очакване на първоначалните резултати от лабораторните тестове, проведени върху документа на ХЕИ. Помощниците на Болд продължаваха да провеждат разговори с клиентите, пазарували във „Фуудланд“, а от докладите, които вече бе получил, Болд бе стигнал до заключението, че твърде много време бе изтекло от периода, който ги интересуваше. А и хората обикновено не си спомняха с подробности пазаруването в местния супермаркет.
Няколкото обаждания до шериф Търнър Брам останаха без отговор, а отношението на шерифа отново разгневи Болд. Смяната му изтече и на работа застъпи отделението на Де Анджело, а по това време вече открито се мърмореше срещу онова, което вършеше Болд. Даниелсън бе хванал един шофьор, избягал от местопроизшествието, освен това бяха попаднали на следа относно грабеж, извършен в магазин за алкохол, но за всички бе ясно, особено след един бърз поглед в Дневника, че хората от отделението на Болд, независимо дали го признават, или не, се занимават основно със задачата, погълнала изцяло вниманието на сержант Болд. Даниелсън работеше на принципа и сам воинът е воин, а Лу Болд всъщност ръководеше малка оперативна група.