Двамата увесиха на вратовете си полицейските значки. Ла Моя се прекръсти. Никой не се опита да се шегува. Болд си мислеше за Майлс, съзнавайки, че ако не го види никога повече, никой не би могъл да изясни на детето причината, поради която едно ченге застава пред нечия врата насред полето… а след това си спомни за съпругата на шериф Търнър Брам, за страха, който бе доловил в гласа й… Отвори вратата на колата и се запъти към къщата.
Двамата мъже вървяха мълчаливо. Градските им обувки потъваха в меката кал, но никой не се оплакваше. Стигнаха до портата, Ла Моя я отвори и безшумно я затвори след тях. В къщата не светеше, но това не означаваше нищо. По алеята пред къщата като че ли скоро бе минавала кола. Една живачна лампа, поставена между къщата и селскостопанските постройки, осветяваше празното пространство с ярка светлина, по-ослепителна и от слънцето в Аризона. Капаците на прозорците бяха затворени, но който и да бе в къщата, разполагаше с достатъчно светлина, за да види приближаването им. Двамата полицаи бяха като гъски на гюме — всеки можеше да ги вземе на прицел.
Болд вдигна ръка и посочи на Ла Моя да се скрие в сянката до къщата, а после самият той потъна в тъмнината, в която можеха да го забележат единствено бухалите. Оглушен от ударите на сърцето си, които отекваха в ушите му, Болд забави крачка, за да осигури на Ла Моя няколко допълнителни секунди, а на себе си възможност да обмисли още веднъж ситуацията. Изчезнал шериф. Изоставена ферма. Неговият двегодишен син, който го очаква вкъщи. Извади пистолета от кобура си, освободи предпазителя и стисна оръжието с две ръце. По брадичката му се стече струйка пот. Устата му пресъхна. Лиз може би основателно искаше от него да си смени работата. И какво от това? В момента не можеше да промени абсолютно нищо. Защитната му жилетка бе останала в багажника на колата… трябваше да я облече, преди да тръгнат насам.
Под влиянието на адреналина движенията му станаха по-бързи, той прекоси на бегом ярко осветения двор и се озова пред входната врата на къщата. Сградата тънеше в разруха. Бялата боя се лющеше като изгоряла от слънцето кожа, стъклата на прозорците сивееха от мръсотия, изтривалката пред вратата бе прокъсана по средата, а отдолу се виждаше само грубата основа.
Болд сдържа дъха си, опитвайки се да долови някакъв шум откъм къщата, а след това почука силно, изчака няколко секунди и почука отново. Вятърът шумолеше високо в короните на кедрите, живачната лампа жужеше подобно на огромно насекомо. Болд погледна през мръсното стъкло и огледа разхвърляната кухня. Осъзна, че е застанал пред задната врата. Заобиколи къщата и намери още една врата. Знаеше, че Ла Моя не го изпуска от погледа си.
Почука. Изчака. Нищо.
Махна с ръка и Ла Моя изникна от тъмнината. Огледаха отвън приземния етаж, но установиха, че всички врати и прозорци са заключени.
— Можем да разбием вратата — предложи Ла Моя.
— Не и ако нямаме достатъчно убедително основание — изсъска Болд. После се обърна и огледа петте селскостопански постройки. По двора се виждаха следи от гуми, някои от тях съвсем скорошни.
— Дали да не огледаме първо тях? — подхвърли Ла Моя.
— Аха! — съгласи се Болд.
Прекосиха двора и се насочиха към първата сграда.
Ла Моя отвори огромната стоманена врата. Болд включи фенерчето и огледа вътрешността. Изправени бяха пред дълъг тесен коридор, от двете страни на който от пода до тавана бяха подредени стотици телени клетки. Миришеше на прахоляци. Навсякъде по пода се валяха бели, жълти и кафеникави пера. Стомахът на Болд се сви, пригади му се както всеки път, когато се озоваваше на място, на което е било извършено убийство.
— Усещаш ли го? — дрезгаво прошепна той. Гърлото му пресъхна отново.
Ла Моя кимна мрачно. Отново затвори вратата.
— Може би трябва да повикаме подкрепление.
Но не го направиха. Мълчаливо прекосиха един буренясал участък от двора. Бодлите и осилите се налепиха по чорапите на Болд и започнаха да боцкат краката му. Из въздуха се носеше миризма на вкиснато, която изведнъж се промени. Двамата спряха пред следващата постройка.
— Добре ли си? — попита Ла Моя.
— Не.
— Да отворя ли?
— Давай.
Пантите на вратата изскърцаха. Болд освети вътрешността с фенерчето. Още стотици клетки за птици, няколко редици от мощни лампи, провесени от тавана.
— Тук сигурно са гледали носачките — предположи Ла Моя, след като огледа внимателно клетките. — Използват лампите, които светят непрекъснато и подмамват птиците да снасят по-често.