— Дръж се — насърчително прошепна Болд.
Налагаше си да бъде по-силен, но бе неспособен да се пребори с мисълта, че собственият му син би могъл да е на мястото на това дете. Болд бе така потресен от факта, че болестта на момчето е била причинена от някакъв неидентифициран непознат, че за момент изпита слабост и потърси стол да поседне, но в стаята нямаше такъв.
Майлс. Неговият двегодишен син. Всички клишета важеха и за него — Слънцето изгряваше и залязваше с детето. Той беше светлинката на живота му. Ами ако нещо се случи с него? Тогава какво? Как може един родител да стои безсилно край болничното легло и да гледа как детето му си отива от този свят? Кой заслужава подобна участ? Отново му призля. Той потрепери и дръпна от устата си маската, която го задушаваше.
Не можеше и дума да става за отказ от това разследване. Пък било то и черна дупка. Случилото се попадаше в графа престъпления срещу личността и разследването по право се падаше на отдел „Убийства“. Беше негово, принадлежеше му. Той вече искаше този случай — искаше го настойчиво, чувстваше се като боксьор при излизане на ринга.
Притисна се към стената, съсредоточил цялото си внимание върху момчето — жертвата. Стори му се, че стаята е обгърната от зеленикав мрак. Болд бе слушал най-различни истории за ченгета, които успявали да разгадаят мислите на убиеца. Не и той. Той не четеше мисли, а наблюдаваше. Вървеше по следите и събираше доказателства като хрътка. Силата му беше не толкова в интуицията, колкото в неестествената му способност да се вслушва в жертвата. Емпатия. В това отношение той притежаваше нещо, което другите нямаха.
В момента обаче се намираше в безизходица. Обикновено жертвата се намираше на местопрестъплението, заобиколена от доказателства и улики, върху които Болд построяваше разследването си. Слейтър Лоури не предлагаше нищо. „Или?“ — зачуди се детективът и отново пристъпи по-близо до леглото. Вярно, в случая сцената на престъплението бе отделена от жертвата. Но в действителност съществуваше оръжието на престъплението — тази бактерия или вирус.
Болд позвъни в сутерена на същата тази сграда и след продължително чакане се свърза с доктор Роналд Диксън — Дикси — патологоанатом и главен съдебен лекар на Кинг Каунти. Специалист, когото се опитваха да примамят в Сан Франциско, Лос Анджелис и Ню Йорк с двойно по-висока заплата и два пъти по-дълга отпуска, но той бе останал тук — с двойно по-ниска заплата, два пъти по-къса отпуска и десет пъти повече приятели. Болд помоли Дикси да се качи при него и той, без да задава въпроси, се съгласи. Твърде вероятно бе някъде все пак да съществува сцената на престъплението. По някакъв начин, нарочно или не, храната, изядена от Слейтър Лоури, е била заразена.
Докато чакаше, Болд стана жертва на собственото си развинтено въображение. Представи си мъжка ръка, която инжектира плод със спринцовка; видя готвач в заведение за бързо хранене да капва от някаква течност в тестото за кифличките. Пред очите му се появи консервна фабрика, съзря поточна линия, по която минават по хиляда консерви на час, и там някъде в този лабиринт от машини забеляза нож от неръждаема стомана, покрит с петънца зеленикава плесен, останала незабелязана от работниците по почистването. Последният образ го накара да се замисли. Ами ако „Адлър Фуудс“ е отговорна за случилото се? Ами ако всичките тези факсове са само хитър номер от тяхна страна, целящ да прикрие колосална грешка, заразен продукт… техен собствен продукт? Ами ако Дафи е била използвана? Манипулирана? Ако тя всъщност бе истинската жертва?
Подозрения. Той живееше с тях, разпростираше съмненията си навсякъде, стремеше се да обхване всяка възможност, колкото и противна да е тя. Работеше систематично, методично, проверяваше всяко хрумване, всяко подозрение. Премисляше, претегляше възможностите, анализираше ги, а после ги съпоставяше с наличните доказателства.