Болд и Ла Моя внимателно опипаха рамката на вратата. Ла Моя възкликна:
— Ето го! — И посочи тънка жица, която минаваше през пукнатина точно над ръждясалите панти. Жицата беше хлабаво опъната. Ла Моя надникна през процепа. — От тавана висят балони — съобщи той. — Подготвили са се за палеж.
— Сега съвсем бавно ще се измъкнем оттук, Джон. Сега! И си отваряй очите на четири. Може да има и други такива капани.
Мяяуу…
Котката се появи зад тях, привлечена от зловонната воня на ранното разлагане. Беше гладна и искаше да мине през вратата. Без да разменят нито дума помежду си, двамата полицаи мигновено схванаха опасността. Болд се приведе и се опита да примами котката, а Ла Моя изръмжа едно „по дяволите!“ и се отдръпна настрана с надеждата, че ще успее да приклещи котката между тях двамата.
— Добро котенце… пис, пис, пис… — стараеше се Болд.
Котката се спря и ги погледна — беше изпосталяла и пълна с бълхи, а погледът в очите й беше неестествено безизразен. Измяука отново, а Ла Моя, който продължаваше да се промъква към нея, прошепна:
— Заслепи я с фенерчето!
Котката се отдръпна назад, приклекна леко и се подготви за скок.
— Готов ли си? — попита Болд, стиснал здраво фенерчето в потната си ръка.
— Готов — откликна Ла Моя.
— Сега! — Болд насочи лъча светлина право към очите на животното. То замръзна от изненада. Ла Моя направи една голяма крачка, протегнал напред разперените си ръце, а котката подскочи и се измъкна между тях подобно на калъп мокър сапун.
После се чуха забързаните й стъпки. Преди някой от двамата да успее да реагира, дървената врата се открехна и котката провря глава през пролуката. Ла Моя се спусна и сграбчи котката, но рамото му закачи вратата и я отвори напълно.
Шериф Търнър Брам висеше от тавана. Китките на ръцете му бяха завързани за някаква тръба. Униформата му сякаш бе наядена от молци — цялата бе покрита с дупки, прогорени от цигарата на неговия мъчител. Беше без обувки, краката му бяха сгънати в коленете и глезените му бяха завързани с тел за бедрата — така цялата му тежест увисваше на жиците, увити като кървящи гривни около китките му. Лицето му бе застинала маска на неподправен ужас и нечовешка агония.
В стаята имаше дърводелски тезгях. Повърхността му беше внимателно почистена. Под него бяха подредени кутии.
От тавана в редици висяха дванадесетина балона, всичките полунадути и пълни с бензин. Детонаторът се задейства от отварянето на вратата и ярки оранжево-сини пламъци обхванаха балоните един по един. Огнената вълна напомняше на воден порой.
Ла Моя се изправи мигновено и сграбчил котката, се затича към вратата, която се намираше само на няколко метра зад Болд. Докато бягаше, изкрещя нещо, но Болд, който виждаше всичко около себе като на забавен кадър, не разбра нищо.
Болд почувства върху лицето си течението, докато лазеше на четири крака нагоре по стълбите, устремил се отчаяно към спасението. След възпламеняването на балоните през всяка пукнатина и дупка нахлу свеж въздух, а свистенето му заприлича на многогласен хор.
Силата на последвалата експлозия изхвърли Болд от килера с такава сила, сякаш бе изстрелян от дулото на мощно оръдие. Само след част от секундата експлозията бе последвана от жълт пламък, който се извиси към небето.
Болд се спусна напред като обезумял. Забеляза, че сакото му гори едва след като Ла Моя го събори на земята и го отъркаля в калта.
Къщата пламна от всички страни, пожарът беше с гигантски размери.
Пожарната команда от доброволци пристигна само колкото да съобщи, че къщата е неспасяема и да направи няколко снимки. За момента Болд и Ла Моя се представиха за случайни минувачи и запазиха служебното си положение в тайна. Никой не спомена за тялото в сутерена, а й огънят бе прекалено силен и най-вероятно бе заличил всички следи. Сержантът и детективът се помотаха наоколо, опитвайки се да запазят непокътнат района на местопрестъплението. Представители на пожарната служба се очакваха да пристигнат рано сутринта.
В един часа през нощта Болд телефонира на Бърни Лофгрийн от полицейската лаборатория и го събуди. Уведоми го, че иска на зазоряване екип от техници, които да се поровят из пепелта. Лофгрийн замърмори, оплака се, че районът не е под тяхната юрисдикция, напомни му, че все още очаква записите с джаз, обещани му от Болд. Болд обеща да се погрижи и за двата въпроса и Лофгрийн, който чудесно знаеше, че Болд не би могъл да направи почти нищо по проблема с юрисдикцията, се съгласи да изпрати екип.