Седемнадесет
Някакъв мъж я следеше — беше убедена в това. Трябваше да се отърве от него. В противен случай щеше да се наложи да пропусне спешно свиканото заседание. Вече закъсняваше. Сутрините в понеделник бяха истински кошмар.
Заседанието бе свикано набързо от Фаулър и щеше да се проведе, на неутрална територия. Участниците трябваше да пристигнат един по един в интервали от няколко минути. Болд, Фаулър, Адлър, Таплин и Матюс — това бяха хората, които щяха да присъстват. Всички те трябваше да пристигнат с различен транспорт и да влязат през различни входове в сградата на Сиатъл сентър. Целта на тези предохранителни мерки бе да направят невъзможно за евентуален свидетел, проследил някой от тях, да разкрие и останалите участници в заседанието. Двама от хората на Фаулър щяха да държат Адлър под постоянно наблюдение. Ако успееха да идентифицират евентуален преследвач, трябваше само да уведомят полицейския патрул под ръководството на Фил Шосвиц, който имаше готовност да го задържи.
Ако станеше ясно, че никой не следи Адлър, заседанието щеше да се проведе според първоначалния план.
Но в момента се оказваше, че не Адлър, а Матюс е била поставена под наблюдение. Или поне тя смяташе така.
В началото бе просто шесто чувство, интуиция… Имаше усещането, че е разкопчала прекалено много копчета на блузата си и всеки мъж на улицата приковава поглед върху нея. Или пък че заметнатата й пола се разтваря твърде много. Само че днес Дафи не носеше заметната пола, а чифт тъмнозелени дънки, а широката бяла риза, която бе облякла върху тях, бе съвсем старателно закопчана до последното копче. Якичката на ризата бе вдигната нагоре, за да прикрие белега, останал й като подарък от един психопат, с когото се бе сблъскала преди години.
Уестлейк сентър се намираше долу под хълма. Дафи бе инструктирана да пътува с теснолинейката. Помисли си дали да не обиколи набързо Еди Бор. Една такава разходка щеше да й даде възможност да убие няколко минути — Дафи винаги пристигаше преди уреченото време — и може би дори да забележи и идентифицира човека, който я следваше по петите. Не можеше да твърди със сигурност, че я следят, без да се е опитала да се увери в това.
Дълбоко в подсъзнанието си Дафи никога не забравяше за възможността да стане мишена за отмъщението на някой престъпник, който е бил осъден с нейна помощ. Работеше като съдебен психолог на управлението и по-често от останалите си колеги заставаше на свидетелската скамейка и в деветдесет и девет процента от случаите свидетелстваше, че подсъдимият е психично здрав и поради тази причина може да носи отговорност за деянията си и да бъде съден. За подсъдимите нейните свидетелски показания бяха от голямо значение: ако, и когато подсъдимият бъде признат за виновен и осъден, той, в случай че е признат за психично здрав, щеше да излежи присъдата си при значително по-сурови условия, отколкото обвиняемите с психични проблеми, които биваха настанявани в болнични заведения при по-лек режим. За престъпниците с по-големи присъди подобна разлика в режима на заведението не бе маловажна. Ситуацията допълнително се усложняваше и от факта, че повечето от подсъдимите, срещу които беше свидетелствала, бяха неуравновесени и не особено стабилни психически.
В следващия миг на Дафи й хрумна, че следенето й може би бе в резултат от последните й разследвания — проникването й в сградата и в склада, в който се помещаваше архивът на компанията. Може би самият Консервен убиец… или поне човекът, осъществил заразяването на продуктите на „Ню Лийф“.
Дафи все не успяваше да види добре човека, който я следеше, и това я притесняваше още повече. Преследвачът й очевидно си разбираше от занаята. Ако изобщо имаше някой след нея, той винаги оставаше скрит сякаш предугаждаше всеки неин ход. Когато се обърна за пръв път, тя като че ли забеляза ответна реакция у някакъв мъж, който се намираше на около пряка след нея. Когато след малко отново погледна назад, Дафи го видя да спира небрежно. После се отдалечи от нея и бързо зави зад един ъгъл. Дафи усети присъствието му още на два пъти. И двата пъти се спря и рязко се извърна назад. Но и двата пъти не забеляза никого. Въпреки това чувството, че я следят, не я напускаше. Не искаше да поема никакви рискове, трябваше да се убеди, че не я следват по петите.