Дафи се отказа от разходката из Еди Бор. Вместо това реши, че ще предприеме съответните действия в сградата на Уестлейк сентър, откъдето тръгваха теснолинейките. Тази сутрин тълпите от туристи бяха по-големи от обикновено — в града се провеждаха два симпозиума, имаше още конференция на търговците на поздравителни картички и изложба на оборудване за водни спортове — и Пето авеню гъмжеше от ентусиасти, пременени с тениски, провесили фотоапарати на вратовете си и понесли чаши с кафе в ръце… истинско кошерище от средни американци, използващи пазаруването като особен вид терапия.
Уестлейк сентър беше точно мястото, което търсеха — мини търговски център, в който се помещаваха няколко внушителни заведения, а така също и изискани магазинчета, в които се продаваше всичко — от желиран фасул до химикалки за триста долара. Търговският център беше просторен, без това да се отразява върху качеството на услугите, които предлагаше. Неговите служители се грижеха за притежателите на златни кредитни карти, дръзнали да излязат и да потърсят удоволствия сред бездомниците по улиците, да се изложат на капризите на непредсказуемия климат в Сиатъл.
Дафи се запъти направо към магазинчето за фойерверки не само защото обичаше да наблюдава ексцентричните му клиенти, а и защото то заемаше централно място в търговския център. Освен това стените му бяха от стъкло, а това й позволяваше да държи под око както ескалатора, така и хората, които ползваха единствения асансьор в сградата.
Дафи отклони предложението за помощ от страна на едно осемнадесетгодишно момиче тип кукла Барби с деколте, достатъчно дълбоко, за да подмами всеки нормален мъж и да го принуди да пазарува часове наред в магазинчето. После застана пред първия рафт, който й осигуряваше възможно най-подходящото място за наблюдение.
Беше разчела времето си до последната секунда. След пет минути щеше да се изкачи още два етажа, да си купи билет и да се качи на теснолинейката.
След първите няколко минути на напрегнато наблюдение Дафи започна да изпитва съмнения. Не видя нито един човек, който поне смътно да напомня за мъжа, когото бе забелязала да завива зад ъгъла на улицата. Тя по-добре от всеки друг познаваше силата на въображението и внушението, наясно беше и с опасните последици от безпочвения страх и параноята. Не можеше да си позволи да повярва в каквото и да било, без да разполага със солидни доказателства. Позволяваше си да изпитва съмнения, но те не продължаваха дълго. Вече бе започнала да вярва, че преследвачът й е бил само плод на собственото й въображение, когато го забеляза.
Нямаше никаква представа как бе стигнал до терминала за метрото в Уестлейк, но в момента се намираше едно ниво под нея… или поне гърбът му, защото Дафи все още не бе успяла да види лицето му. Дрехите обаче й се сториха познати, както й ръстът му. А и жестовете и поведението му бяха достатъчно красноречиви — цялото му внимание бе съсредоточено върху заобикалящите го тълпи от хора, но не и върху магазините около него. Може би бе взел автобус, а после бе влязъл през тунела на метрото… Дафи бе наблюдавала само входовете откъм улицата. Но подобна възможност изглеждаше безсмислена. Как би могъл да я следи, щом е пристигнал дотук с автобус? Да не би да я следяха повече хора? Дафи се опитваше да му внуши да се обърне с лице към нея, но той продължи да се отдалечава. Тя погледна часовника си и установи, че няма никакво време — оставаха по-малко от две минути до пристигането на теснолинейката.
Нямаше какво да му мисли — присъствието на заседанието бе наложително. Дафи напусна магазина, отбягвайки поредната атака на продавачката Барби, която едва не я хвана на входа на магазина. Цялото й внимание бе приковано върху мъжа, който обикаляше на долния етаж. Дафи бавно се приближи до ескалатора. Мъжът бе облечен с яке в цвят каки, сини дънки и рибарски ботуши, но това бе обичайното облекло на половината мъже в Сиатъл по това време на годината. Не беше единственият облечен по този начин дори и в Уестлейк и Дафи отново започна да изпитва съмнения и колебания. Може би този беше друг мъж… може би нямаше нищо общо с човека, когото бе видяла по-рано на улицата.
В момента, в който отклони очи от него, за да се качи на ескалатора, Дафи почувства погледа му върху себе си. Тя бързо се наведе над перилата и погледна надолу — за да потвърди подозренията си — но в тези няколко кратки секунди той бе успял да изчезне. Колкото и да се опитваше, Дафи не можа да го открие сред морето от хора.
Докато мъжът беше пред очите й, тя се чувстваше сравнително спокойна, но сега, когато го изгуби, параноята я обхвана отново. Тя грубо си запробива път нагоре по движещия се ескалатор, сякаш бягаше от някого, когото не можеше да види. Овладей нервите си, опитваше се да си внуши тя, защото добре познаваше опасностите, произтичащи от подобно поведение — страхът пораждаше страх, който можеше да излезе извън контрол в ситуации като тази. Дафи обаче продължаваше да го усеща зад себе си — подобно на брат й, който я гонеше когато бяха деца, също като пияния й чичо, който я гонеше през спалнята, протягаше ръце към нея… и тя не можеше да не изпита ужаса, който съпътстваше осъзнаването на факта, че е в клопка и непременно ще я хванат. Обезумяла от страх, тя рязко слезе от ескалатора, зави зад ъгъла и се затича към следващия, последен ескалатор, който се движеше нагоре. Подсъзнателно чувстваше — макар да не си даваше сметка за това — че тичайки, привлича вниманието на преследвача и се превръща в още по-лесна за проследяване мишена.