Сърцето й биеше в гърлото, когато се нареди на опашката за билети. Съзнаваше, че не мисли ясно и рационално. Купи си билет за отиване и връщане като нетърпеливо поглеждаше през рамо, а после се смеси с хората на спирката. Влакчето се подаде иззад завоя и постепенно намали скоростта си. С всяка изминала минута страховете на Дафи се увеличаваха. Двата вагона спряха и от тях слязоха шепа пътници. Миг по-късно тя и останалите пасажери се качиха на влакчето и заеха местата си. Огледа се и с голямо облекчение отбеляза, че наоколо няма нито един човек с яке в цвят каки. Плъзгащите се врати се затвориха и тя въздъхна дълбоко. После тръгна напред към първия вагон, в който имаше по-малко пътници, отдалечавайки се инстинктивно от преследвача си.
В този момент обаче затворените врати се отвориха със съскане, за да пропуснат трима закъснели пътници. Единият беше мъж с яке в цвят каки, който се обърна с гръб към Дафи още преди да е разбрала, че се качват други хора. Когато забеляза якето, тя едва не извика от изненада, но успя да се овладее, и за да прикрие шока си, се престори, че киха. Даваше си сметка, че не може да си позволи да изпитва толкова силен страх. Чудесно знаеше, че когато едно ченге си позволи подобна параноя, ставаше много трудно, даже невъзможно да се избави от нея. Щеше да започне да вижда навсякъде около себе си лицата на престъпниците, които са били осъдени с нейна помощ. Щеше да стане подвластна на въображението си в една професия, в която това бе абсолютно забранено. Опипа чантата си и докосна малкия пистолет, който носеше вътре.
Събра всичката си смелост, изправи се, върна се обратно в другия вагон, съсредоточила цялото си внимание върху якето в цвят каки. Заобиколи кръглата пейка, хвана се с ръка за релсата над главата й и се обърна с лице към него. Втренчи се в лицето му и го принуди да отвърне на погледа й. Беше дребен човечец, на около четиридесет и пет години. До лявото си око имаше малък белег. Погледна я с момчешко любопитство и рече:
— Здрасти.
— Познавате ли ме? — попита Дафи. И тя самата не знаеше как намери сили да зададе въпроса. Изобщо не познаваше този човек.
— Струва ми се, че бих искал да ви познавам — позасмя се той.
— Защо ме следите? — отново попита тя.
Той се огледа притеснено. Наоколо имаше доста хора, които Дафи съвсем съзнателно използваше в своя полза. Искаше да го предизвика, да го сплаши. Не би могъл да й стори нищо пред толкова свидетели.
— Какво? — на свой ред попита той.
Ако се преструваше, го правеше изключително умело.
— Стойте далеч от мен — предупреди го тя — или ще се оплача и ще ви арестуват. — Направи една крачка и додаде: — Ако знаете нещо за мен, значи сте наясно, че мога да го направя.
— Слушайте… — започна той.
Дафи обаче не можеше да допусне каквито и да било обяснения.
Вече бе направила възможно най-лошия избор — поддала се бе на емоциите, а не на разума си. Ако той наистина я следеше, тя трябваше да се опита да го надхитри, да направи така, че той да се окаже преследваният, да обърне играта в своя полза, да извлече цялата полезна информация от ситуацията. Вместо това тя бе почувствала потребност да докаже пред себе си, че интуицията й не я лъже, и бе пропиляла всичките си шансове за надмощие. Подходът й бе грешен от самото начало. Съзнаваше го, но въпреки всичко изпита доволство, когато се върна и седна на мястото си, защото подобна директна конфронтация изискваше изключителен кураж и самообладание, а точно в онзи момент тя отчаяно се нуждаеше от увереност в собствената си личност. Успяла бе да се пребори с този момент на слабост, но вече бе твърде късно.