— Започвам да мразя това място — промърмори той. — Имам нужда от меко легло и нещо топло в него.
Някъде навътре в града прозвуча сигнал на рог. Слънцето вече изгряваше, градът се събуждаше. Калистен освободи войника и изкачи стълбите. Отново опита тежките кедрови врати, но те бяха здраво затворени. Калистен чу гласове и шум от маршируващи крака. Той бързо си сложи шлема и извика на хората си да се строят.
Няколко души от царската гвардия се появиха от една странична уличка. Издигащото се слънце блестеше по лъснатите им брони, шлемовете им сияеха, белите пера по тях се полюляваха на утринния ветрец. Начело вървеше командирът. Гвардейците придружаваха двама мъже, облечени в туники и мантии. Калистен застана мирно, когато гвардейците спряха в основата на стълбите, а съпровожданите от тях мъже се заизкачваха към него. Той потисна внезапна тръпка. Този, който вървеше отпред, имаше дръглив врат и лице на хищна птица, с хлътнали очи и бузи, рядка коса и едва забележими следи от мустаци и брада. Лицето му бе изрисувано като на жена, ноктите — боядисани с къна; дори от мястото, където стоеше, Калистен можеше да долови тежкото мускусно ухание, което той излъчваше. Походката му беше женствена, пръстите на ръцете и китките му бяха отрупани с пръстени и гривни.
— Добре изглеждаш, Калистен. Да не би да си спал?
— Разбира се, че не.
Калистен се опитваше да говори непринудено, но този човек го плашеше повече от Безсмъртните, личната охрана на персийския цар. Аристандър — магьосник, прорицател, пазител на царските тайни, довереник на Олимпиада, майката на Александър, личен ясновидец на царя, разполагаше с много власт и обичаше да я упражнява. Придворен и политик, Аристандър ръководеше шпионите на царя и откриваше предателите, както кучето надушва заровени кокали.
— Не си спал, така ли? — Аристандър приведе глава напред, устните му се разтвориха и разкриха жълтеещи зъби.
— Не, разбира се, че не е! — сопна се спътникът му.
Беше висок мъж, с черна коса, брада и мустаци, старателно подстригани. Лицето му беше мургаво, а очите — черни и замислени. Беше облечен в проста бяла туника и светлосиня наметка. Единственият накит по него беше тежък пръстен с печат, носещ знака на лечителя Асклепий.
— Аз съм Теламон — мъжът протегна ръка и Калистен я стисна. — Личният лекар на царя.
— Дошъл е да прегледа гостите — Аристандър махна иронично към вратите на храма. — И да им повтори уверенията на царя. Имаше ли безредици, Калистен? Вдигахте ли тревога през нощта?
— Всичко е спокойно.
Аристандър направи гримаса, сякаш му беше трудно да повярва.
— Трябва да изчакаме останалите.
— Останалите? — попита Калистен.
— Водачите на демократите — Агис, Пелей, Дион и Хезиод, без да забравяме и един от малкото останали предводители на олигарсите, Мелеагър.
Калистен огледа хората си, вече напълно облечени в броните си; те стояха с готови копия и щитове, сякаш не бяха помръдвали цяла нощ.
— Трябваше вече да бъдат тук — промърмори Теламон.
Калистен забеляза, че лекарят беше по-спокоен и сдържан, а очите му определено бяха по-дружелюбни от тези на Аристандър. „Приятел на царя — така войниците бяха описали лекаря. — Приятел от детството. Александър му се доверява. Той носи царския печат — каквото и да поиска, трябва да го направите.“
Калистен лениво се замисли къде ли е помощничката на лекаря, червенокосата жена, как й беше името? А, да, Касандра. За нея се носеха слухове — била тиванка, която Теламон взел от огражденията за роби. Някои твърдяха, че му е любовница. Други, по-осведомени, разказваха, че е била храмова лечителка и сега е помощничка на този загадъчен лекар. По-нататъшните му размишления бяха прекъснати от шум на гласове и нареждания на командир.
Калистен мина между колоните, при които свършваха стълбите. Идваха петима мъже — четиримата се движеха заедно. Той се усмихна мрачно — това сигурно бяха демократите. Последният вървеше сам — висок, оплешивяващ, с чувствено загоряло лице, орлов нос, големи очи и плътно стиснати устни. „Това трябва да е Мелеагър“, заключи Калистен. Ако трябваше да бъде честен, той не се различаваше особено от останалите. За Калистен всички управници бяха едни и същи — богати, влиятелни и много, много опасни.
Петимата изкачиха стълбите. Мелеагър се държеше настрани, другите четирима изобщо не го поглеждаха. Аристандър изглежда се наслаждаваше на неловкото им положение. Събра ги в сянката на портика и им направи жест да се приближат. Теламон стоеше зад него.