— Няма да си губя времето с представяния — усмихна се криво Аристандър. — Смятам, че се познавате много добре.
Мелеагър се усмихна непроницаемо, огледа Аристандър от глава до пети, после погледът му се отправи към Теламон. Мрачните изражения на четиримата демократи не се промениха.
— Олигарсите трябва да благодарят на боговете — Агис посочи храмовите врати, — че все още им е позволено да вървят по улиците на Ефес.
— С убийци като вас — рязко отвърна Мелеагър, обръщайки му гръб — е изненадващо, че изобщо има кой да върви по улиците на Ефес.
— Стига, стига — измърка Аристандър. Той сграбчи Мелеагър за лакътя и го обърна с лице към останалите. — Царските заповеди са съвсем ясни. В Ефес ще царуват мир и разбирателство. Имаме достатъчно войници, за да ви го наложим насила — добави той подигравателно. — Не съм ли прав, Теламоне?
Лекарят го погледна, сякаш отегчен от процедурата.
— Ето какво ще направим сега — продължи Аристандър спокойно. — Ще отворим вратите на храма. Вътре има шестима олигарси, един слуга и един от войниците на царя. Седмината ефесци са потърсили убежище вътре. Александър се закле, че животът и имуществата им са неприкосновени. — Вие — размаха той пръст към лицето на Агис — сте тук като гаранти на това обещание. Убедете ги да излязат. Без повече перчене и врява.
Аристандър извади изпод наметалото си кожена торбичка. Развърза връвта и извади голям месингов ключ. Вдигна го високо, сякаш се канеше да отключи с него портите на Хадес.
— Снощи с Теламон посетихме светилището, за да се убедим, че всичко е наред. Бяха им дадени храна и вино. Всичко трябва да е наред.
Аристандър тържествено отиде до вратата на храма, пъхна ключа, превъртя го с мъка, извади го и направи знак на Калистен и войниците да отворят тежките кедрови врати. Те се открехнаха със скърцане. Следваше малко преддверие с каменни престоли от двете страни, където обикновено стояха пазачите. Следваше ниша, в която имаше други врати, по-малки, изработени от тежко дъбово дърво и пристегнати с железни скоби. Аристандър извади нов ключ и отключи. Калистен сам разтвори вратите. Едва беше пристъпил навътре в храма, когато осъзна, че нещо не е наред. Светлината беше много слаба. Лъчите на слънцето още не бяха проникнали през прозорците, разположени високо в стените. Закрепените факли бяха угаснали и той виждаше само огромна окръжност от въглени, които пукаха и блестяха в мрака около плочата, на която вече не се виждаше сребърната, украсена с релефи, ваза. Калистен спря с отворена уста. Забрави за останалите, потресен от мъртвата тишина и миризмата — смесица от мирис на кръв, дъха на бойното поле, и още по-неприятната воня на горяща човешка плът. Калистен беше плячкосвал много градове и познаваше добре тази миризма.
— Какво има? Какво има? — Аристандър се приближи до него. — Защо е толкова тъмно? Калистен, какво става?
Теламон пристъпи напред. Очите му постепенно свикваха с мрака.
— В името на всичко свято! — прошепна лекарят. — Погледнете!
В полумрака се различаваха очертания на трупове, лежащи в локви кръв върху пода на храма. Дочу цвъртене на плъх, бръмчене на мухи. Теламон с мъка успя да се окопити.
— Факли! — извика той. — Донесете факли!
За миг зацари суматоха. Мелеагър се опита да пристъпи напред, но Калистен го спря.
— Точно така — обади се Теламон. — Никой да не мърда от мястото си.
Запалиха факли. Калистен сграбчи една и влезе по-навътре в храма. В дъното на тясната мрачна зала с колони и тъмни ниши от двете страни се извисяваше огромна статуя на Херакъл. Светлината на факлата разкри ужасяваща сцена. Теламон се приближи до първия труп и го обърна. Мъжът беше облечен в проста туника и не носеше сандали. Дясната страна на главата му представляваше пихтия от кръв и мозък. Някой беше разбил черепа му с тояга. Ефесците започнаха да се карат. Ругаещ, Мелеагър обвини противниците си в предателство, а те хорово се оправдаваха. Теламон извика за тишина и когато не му обърнаха внимание, той направи знак на Калистен да извади меча си. Звукът от стърженето на метал в метал, когато командирът и войниците му извадиха оръжията си, предизвика желаната тишина. Теламон поведе македонците към статуята на Херакъл и ужасяващата сцена изплува още по-ясно пред очите им. Навсякъде лежаха тела, а точно под статуята лежеше един обезобразен труп, овъглен от пожар. Аристандър стоеше потресен и погледът му се плъзгаше от тяло на тяло.