— Защо, войнико?
— Всички тези мъже са в разцвета си, един-двама са по-стари, но все пак не биха се дали без бой.
— Продължавай — меко го подкани Калистен.
— Сякаш някакъв кон е влязъл тук и е сритал всички, докато са спели — веднъж в слепоочието, веднъж в лицето.
— И този кон — заядливо продължи Калистен — после е запалил един от труповете, издрал е друг до смърт, пресякъл е жаравата, взел е сребърната ваза от плочата, откраднал е съдържанието й и се е стопил във въздуха.
— Ами така излиза.
— И кой ще го каже на Аристандър? — доближи лице до него Калистен.
— Ти. Нали ти си командирът.
Калистен изстена и се отдръпна.
— Има още нещо. Защо не са се съпротивлявали? Защо не са се борили? Защо не са викали за помощ? Проканий не беше новак, а дори не е извадил меча си.
— Може би са били упоени — обади се друг войник. — Тук има маса с вино и храна.
Калистен я беше забелязал, но досега не й беше обърнал внимание. Приближи и вдигна ленената покривка. Под нея имаше няколко чаши и две големи кани. Подуши ги — в едната имаше вода, а в другата вино; до тях — малко парче сух хляб, сирене и останки от смокини, фурми и други плодове. Той ги разгледа внимателно.
— Това им беше донесено снощи — обяви Калистен. Взе храната — сиренето беше вмирисано, а повечето от виното и водата бяха изпити, чашите все още бяха мокри.
Калистен взе каната и наля в един бокал.
— На твое място не бих го опитал.
Командирът направи гримаса и вдигна чашата.
— Виното е наред.
Той го изпи на един дъх, наля си вода и повтори движението.
— Какво правиш?
Калистен коленичи при основата на колоната и погледна към шлема си, който беше в другата част на храма.
— Търся път навън — обяви той мрачно. — Ако заспя или получа конвулсии — той се усмихна на помощника си, — ти ще трябва да докладваш. В името на боговете, не знам какво да кажа!
Той седна, но освен леко присвиване в стомаха поради бързото пиене, не почувства нищо. Погледът му падна върху избледнял стенопис на далечната стена, изобразяващ двама кентаври, въоръжени с тояги, които се биеха. Калистен потръпна. Това ли се беше случило и тук? Нима някой кентавър, един от враговете на Херакъл, беше влязъл в храма предишната нощ, за да предизвика това кръвопролитие?
Смъртта беше свила гнездо в Ефес, но вратарят на Дома на Медуза, старо полуразрушено имение на Улицата на поличбите, близо до Квартала на грънчарите, още не го беше разбрал. Той седеше в малката си колибка зад големите порти и наблюдаваше изгрева. Присви очи срещу небето и задъвка с беззъбите си венци, а после изтри слюнката с опакото на ръката си. Не беше спал много, защото, както казваше на приятелите си във винопродавниците: „Сънят е брат на смъртта и никога не можеш да си сигурен, че няма да се разменят.“
Вместо това той стоеше буден и размишляваше за миналото, загледан в небето или разхождайки се в избуялата градина. През пролетта той търсеше пъпките, които щяха да разцъфнат, а в късно лято и есента събираше опадалите плодове. Той беше вратар на Дома на Медуза от много години; знаеше всички легенди и мрачни истории за него, но никой не му вярваше. Къщата минаваше от ръка на ръка, от един купувач — на следващия. Всичките й обитатели се оплакваха, че е обитавана от духове, че в нея цари мрачна, призрачна атмосфера, която смразява кръвта и кара сърцето ти да забие тревожно. Старият вратар се засмя. Ако тук имаше призраци, то те му бяха приятели. Къщата беше стара, мазилката й се ронеше, гредите скърцаха, а когато повееше вятър, сградата сякаш пееше, но това ставаше просто, защото беше стара.
Вратарят пое дълбоко дъх. Въздухът ухаеше на трева, миришеше на маслини и смокини. Той се наслаждаваше на миризмата. Обичаше малката си къщичка, затова винаги се държеше приветливо и работеше усърдно за собствениците на къщата.
„Незаменим“, така го беше нарекъл един от обитателите. Той винаги можеше да каже на новите собственици кой е най-добрият пазар и къде могат да си купят най-евтиното масло. Освен това умееше да си държи устата затворена. Онова, което виждаше, си оставаше тайна. В крайна сметка той не искаше да плаши хората. Въпреки всичко нещо го беше притеснило. Преди няколко дни, когато в града бе настанала сеч, беше дочул някакъв шум, беше излязъл и за първи път от много месеци насам видя просяка. Рядката коса и брада почти скриваха лицето на мъжа. Туниката висеше като чувал върху тялото му, сандалите му бяха износени, в една ръка държеше тояга. Просякът беше застанал по-долу на уличката и изучаваше портата, сякаш омагьосан от образа на Медуза върху нея, заради който къщата беше получила името си. Вратарят харесваше картината — отсечена глава с втренчени очи, отворена уста и коса, която се гърчеше като гнездо змии. Това носеше късмет, нали? Държеше надалеч злите духове или поне така казваше вратарят на всеки нов купувач. Онова, което премълчаваше, беше, че Дома на Медуза имаше нужда от късмет в големи количества. Спомни си историите за ужасната банда „Кентаврите“, които се бяха събирали тук, когато Мали притежаваше къщата. Вратарят никога не беше казвал на никого за това, дори на Леонид, но старият ветеран сигурно знаеше повече и от него. Та за какво си мислеше?